— Не можеш да ме държиш тук вечно. Ще ме открият. Ще загубиш работата си.
Той се изсмя.
— Да, права си. Искаш да кажеш, че ако ще предприемам нещо, то най-добре да те ликвидирам, така ли?
Кимнах.
— Искаш да те убия ли? — полюбопитства той.
Отново кимнах. Всякаква съпротива у мен се беше стопила. Исках всичко да свърши.
Той се изправи и неочаквано се надвеси над мен. Усетих как ми прилошава.
— Именно това мразя у теб, Катрин — просъска той. — Прекалено лесно се предаваш.
Бутна ме с коляно и отново паднах на пода. Опитах се да седна и усетих как сълзите пак се стичат по страните ми.
Чаках да ме удари. Чаках да ме халоса по главата или да ме ритне. Направо исках да го направи. Стегнах се, но копнеех да се случи. Мечтаех да потъна в забвение.
Отново заговори. Този път съскаше през стиснати зъби, сякаш се гнусеше от мен.
— Ти си пълен боклук. Ти си долна, мръсна курва, Катрин. Не мога да реша дали да те убия, дали да те начукам, или да се изпикая върху теб.
Простенах, когато чух, че си сваля ципа на панталона. След секунди усетих топлата му урина върху косата си, върху остатъците от елегантния си костюм, върху новия сив килим. Разплаках се, но се стараех да държа очите и устата си затворени, за да не влезе урината му и в тях. От звука на уриниране, от миризмата ми прилоша и повърнах.
Когато свърши, тръгна да излиза от стаята, но за момент остави вратата широко отворена. Запълзях натам — виждах антрето и банята малко по-нататък. Преди да стигна обаче, той се върна. Носеше кофа студена вода, гъбата, с която чистех ваната, и парче сапун. От водата ме лъхна миризмата на белина, когато стовари кофата върху килима.
— Почисти се, мръсницо — заповяда той.
Излезе от стаята и заключи вратата след себе си.
Извих от мъка. Поне не ми беше сложил пак белезниците.
Неделя, 16 март 2008 г.
Отворих очите си в тъмнината; дишах учестено, а сърцето ми пулсираше в гърлото. За миг се почувствах дезориентирана, но после Стюарт помръдна на леглото и разбрах, че съм с него в апартамента му. Бяхме само той и аз. Никакъв Лий. Отново бях сънувала кошмар.
Не е истина, повтарях си аз. Това са част от мислите, от които трябва да се освободя.
Замислих се дали да не събудя Стюарт, но ми се стори нечестно. Известно време се ослушвах неподвижна в тъмнината.
Чувах шумове.
Чак след време осъзнах, че са истински шумове, а не част от ритъма на къщата, не шумът от кръвта, която бушува в главата ми.
Трясък; далечен. Отдолу ли идва? Не, не е оттам. Идва от по-далеч. От апартамента на Стюарт не чувах така добре шумовете от улицата, както от моя. Врата на кола ли се затръшна?
Погледнах към будилника на Стюарт. Показваше три без десет сутринта. Най-студената, най-тъмната и най-самотната част на нощта. За предпочитане бе да заспя. По-добре да се върна обратно към кошмара си. За момент се запитах дали наистина съм будна, дали всъщност не сънувам.
Ново тропване, последвано от стържене. Шум от нещо, което се влачи по пода. Нещо тежко.
Седнах в леглото и напрегнато се заслушах. Няколко секунди не последва нищо. Чуваше се единствено дълбокото равномерно дишане на Стюарт, жуженето на хладилника в кухнята, запалването на кола отвън и потеглянето й.
Навярно е точно това — някой е отишъл при колата си и е заминал нанякъде.
Стюарт се размърда до мен и аз се сгуших в него, като придърпах ръката му да ме прегърне. Така се чувствах защитена, в безопасност. Затворих очи и се помъчих да мисля за хубави неща. Исках да заспя.
Събота, 12 юни 2004 г.
След няколко минути се появи и отнесе кофата. Използвах водата да изплакна малко килима. Вече чувствах как ожулените места по ръцете ме смъдят от белината. Парчето килим, което измих, се превърна от сиво в жълтеникаво.
После, в продължение на няколко часа, той не се появи.
Известно време плаках, но не дълго. Опитах се да се измъкна; блъсках вратата, но тя не поддаде. Опитах се да привлека нечие внимание през прозореца, но той гледаше към пуст вътрешен двор. В стаята не беше оставил нищо, което да използвам като оръжие или с което да счупя прозореца.
Преди да тръгна към летището, в тази стая имаше единично легло, гардероб, бюро със стар компютър, шкаф с чекмеджета, портативен телевизор и някои други дребни вещи. Сега вътре нямаше нищо. Единствената „украса“ беше корнизът и окачените завеси. С нищо не можех да стигна корниза. Пробвах да го изтръгна с идеята да го използвам да разбия прозореца, но той пое с лекота тежестта ми, дори след като подскачах нагоре-надолу.