Бях жадна и се чудех кое време е, кой ден. Кога за последен път бях пила нещо? Е, така нямаше да издържа дълго. Ако беше отишъл на работа и отсъстваше няколко дни, щях да се дехидратирам.
Започнах да крещя: „Помощ! Помощ! Някой да ме спаси!“. Доста дълго крещях, но от това ме заболя гърлото.
Поседях известно време и се помъчих да съставя план. Питах се дали да не направя примка от чорапите си и когато влезе, да я нахлузя на врата му и да го удуша. Не успях да измисля нещо по-добро. От жажда, страх и глад мислех по-трудно от обикновено.
Предпазливо опипах главата над тила си и открих буца. Докоснах я съвсем леко, но така силно ме заболя, че едва не припаднах. По косата около нея имаше засъхнала кръв. Значи ме е ударил, за да загубя съзнание. Колко ли време не съм била на себе си?
Питах се дали са ми останали някакви сили, за да се боря с него, когато се върне. И главно — дали си струва. Ако го нападна, той ще отвърне на атаката, а после несъмнено ще ме накаже заради опита.
Е, не можех да седя и да го оставя да прави каквото си иска. Ако ме беше убил досега, поне цялата тази гадост вече щеше да е приключила.
Питах се дали да не завържа чорапите си около корниза или да нацепя завесите на ивици и да се обеся. Толкова сериозно обмислях идеята, че започнах да си представям изражението му, когато ме завари. Щеше да бъде своеобразна победа. Но всичките ми приятели, неговите колеги и всеки друг щеше да реши, че съм се самоубила от депресия. Щеше да се отърве и никой никога нямаше да разбере какво ми е причинил. И отново щеше да постъпи така с някой друг.
Именно тогава в мен се пречупи нещо и реших да се съпротивлявам. Отново се разпищях.
По тази причина не чух как влиза през входната врата, изкачва стълбите, отключва вратата и влиза в моя затвор.
Четвъртък, 20 март 2008 г.
Когато се върнах от работа днес, на сушилката в кухнята заварих купичка, лъжица и чаша.
За всеки разумен човек рационалното обяснение би било, че след като съм закусила овесени ядки сутринта, съм си измила купичката, оставила съм я да съхне и съм отишла на работа.
В действителност обаче не бях направила нищо подобно.
Въпреки това не получих пристъп на паника — достатъчно мерило, че вече се оправям. Дори не се върнах до входната врата, за да започна проверката отначало. Стоях и зяпах купичката — знаех какво означава. Сърцето ми биеше учестено в гърдите и не смеех да се огледам наоколо, да не би да зърна Лий зад себе си.
Въобще не беше в апартамента. Знаех го, защото вече бях проверила всичко веднъж. Входната врата долу беше заключена и с пуснато резе, както беше всеки ден, откакто Стюарт се нанесе. Вратата към апартамента ми също беше заключена, проверих я. Същото важеше и за вратите към балкона. Всичко в апартамента беше наред, докато накрая не влязох в кухнята да си приготвя нещо за ядене.
Изчаках напрежението да се поуталожи, твърдо решила да не му се поддавам. Първо копчето, а сега — това.
Червеното копче представляваше предупреждение, не така натрапливо като новото съобщение. Първото бе своеобразно червено знаме, макар и малко червено знаме, което ми съобщава, че се е върнал и ме е намерил. Целеше да подейства като предупреждение. Предвиждаше колко странно ще прозвучи на когото и да го кажа, и ще ме вземат за човек, жаден за внимание: откъснала съм копчето отнякъде, пъхнала съм го в джоба и изпадам в пристъп на паника. Този път обаче знаеше, че няма да кажа на никого. Какъв смисъл имаше? Никой не би ми повярвал: някой си влизал, без да остави следи, само за да сложи купичка на сушилката.
Хвърлих купичката, лъжицата и чашата в боклука и изнесох торбата навън, на площадката. После си направих чаша чай, за да помисля.
Трябваше да се изнеса; да си потърся ново жилище още в деня, когато копчето се появи в джоба на джинсите ми преди близо месец. Дадох си сметка, че вече е прекалено късно да го сторя. Той ще ме следи, ще види как оглеждам нови апартаменти и ще научи къде ще живея още преди да съм се нанесла.
Дори да побягна — да изоставя всичко и да се кача на влак за някъде — той пак ще ме открие. А и не можех да изоставя всичко — работата си, апартамента, Стюарт… Мислите, породили се в кабинета на Алистър, изкристализираха в решение. Какъв смисъл има да бягам? Миналия път не даде резултат, нямаше да даде и сега. Налагаше се да остана; налагаше се да се подготвя за битка.