Болката от съвкуплението не беше по-ужасна от всичко останало. Но поне докато ме изнасилваше, не предприемаше нищо друго; не ме убиваше.
Петък, 28 март 2008 г.
— Как върви? — попита Алистър, когато влязох в кабинета му.
— Добре — отвърнах аз.
Подадох му листа. Попълвах го старателно цяла седмица: вляво — описание на потребностите си да правя проверки според важността им; вдясно — списък какво съм отбягвала. Започнахме с лявата колонка. Бях оценила със скала до 100 колко ще се разстроя, ако не извърша определен ритуал. Най-ужасяващото — да не проверя входната врата на къщата — имаше оценка 95. Най-безобидното — да не проверя прозореца в банята — 40. При нещата, които бях отбягвала — многолюдните места бяха оценени с 65, полицията — с 50, а червеният цвят, естествено, след случилото се неотдавна беше оценен най-високо — с 80. Следваха действията, извършвани под строг ред. Например необходимостта да не пазарувам на нечетни дати, да се храня в определени дни и други подобни забрани не изглеждаха така зле, както в миналото. Всички бяха получили по 20. Срещу броя на изпитите в определен ред чаши чай обаче бях написала 75.
Беше ми възложена задачата да върша възможно по-често неща, от които най-малко ме е страх. До първоначалната оценка бях отбелязала колко съм се разтревожила, след като съм се подложила на подобно изпитание.
Алистър прегледа списъка и кимна. Приличах на ученичка, която показва домашното си на учителя.
— Добре, много добре… — промърмори той.
— Напомня ми на епизода от „Хари Потър“, където превръщат с магия в нещо смешно онова, което най-много ги плаши — отбелязах аз.
— Да, наистина. Или пък за Хамлет.
— Хамлет?
— „… Защото няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене“3. Както и да е. Разкажи ми за някои от нещата, които опита.
Поех си дълбоко въздух.
— Гледам някои полицейски програми по телевизията. Първоначално избрах игрален филм, но успях да гледам и документален, в който някои от кадрите бяха заснети от задната седалка на полицейска кола.
— И?
— Мина благополучно. Бях се подготвила да изключа телевизора, но не го направих. Дишах дълбоко, докато гледах, и накрая дори ми стана интересно. Постоянно си повтарях, че не е истинско. Очаквах да сънувам кошмари, но ми се размина.
— Звучи чудесно. Пробвай се отново да гледаш нещо подобно и дори се опитай да ти достави удоволствие. Третирай го като всяка друга телевизионна програма.
— Добре…
— А проверките?
— Изоставих проверката на прозореца в банята. Прескачам го, когато започна ритуала вкъщи.
— И как мина?
— Изненадващо леко.
— Радвам се да го чуя.
Истина беше. Бях подминала вратата на банята. Повтарях си, че няма начин оттам да се влезе. В края на краищата глупавият прозорец дори не се отваряше. Когато обаче приключих с проверката на всичко останало, се почувствах странно и после дълго време гледах вратата на банята. През цялото време си мислех, че всичко с прозореца е наред; не се отваря. Най-накрая напрежението ми намаля и вече не се чувствах така зле.
Като видях, че напредвам, това ми подейства мотивиращо. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да опитам с нови неща; този път — по-трудни.
Сеансът ни почти приключваше. Алистър взе отново списъка ми.
— Помисли си дали не си пропуснала някои детайли при изброяването.
— Кои например?
— Ти помисли. Кой е най-големият ти страх? Наистина най-големият.
Замислих се, но отначало не знаех за какво говори. После осъзнах, ала не желаех да го произнеса. Усетих как напрежението ме завладява. Сърцето ми заби лудо, ръцете ми се разтрепериха.
— Тук си в пълна безопасност. Опитай се да ми кажеш.
Гласът ми долетя от много далеч:
— Лий…
— Точно така. Ще трябва да се справиш и с този страх, иначе преодоляването на другите става малко безсмислено. Според мен колкото по-рано се захванеш с този страх, толкова по-добре. Всички други са породени от най-големия, нали? Ако се справиш с Лий, ще прогониш и другите. Логично е, нали?
— Да — отвърнах аз. Наистина звучеше логично. Ако не се страхувах от Лий, нямаше нужда да проверявам вратата или да върша другите глупави безсмислени проверки, които запълваха деня ми. Звучеше повече от очевидно. — Страхът ми обаче не е неоснователен, нали? — попитах аз. — Знам, че проверката на чекмеджето с приборите е загуба на време, но щом ме е страх от Лий, това е самозащита.