Алистър кимна, ала добави:
— И все пак помисли над това, за което говорим. Съществува Лий, но съществува и мисълта за Лий. Най-вероятно сега той е някъде на север и въпреки това мисълта за него разстройва всекидневието ти. Мислиш за него, представяш си, че е наоколо, въобразяваш си как ще нахлуе в дома ти. Именно мисълта за него, създаденият образ за неговата вездесъщост е изворът на всички лоши неща. Точно с това трябва да се справим.
Започна да ме боли главата.
— Не те тласкам да отидеш да откриеш истинския Лий и да се конфронтираш с него, а после да изчакаш напрежението да намалее. Налага се да преодолееш самата себе си.
— Но как? Какво да направя?
— Като оставиш мислите за него да те спохождат и да избледняват. Позволявай си да си спомняш. Остави напрежението да те завладее, изчакай го да отшуми, а после — преди да е изчезнало напълно — помисли отново за него. Когато си вкъщи, си представяй, че влиза в стаята. Представи си, че заставаш пред него. После остави напрежението да отшуми. Това са само мисли, Кати. Остави ги да те навестяват и да си отиват.
Като го слушаше, човек би си помислил, че е много лесно.
— Ще опиташ ли?
— Какво?! Сега ли?
— Да опитаме заедно сега. Но по-важно е да го правиш сама, вкъщи. Отначало помоли Стюарт да седи при теб, ако искаш. Но не го използвай, за да ти дава увереност. Сама трябва да се опиташ да се справиш с това.
— Не съм убедена, че ще успея.
— От теб зависи, разбира се. Помисли си какво ще ти е, ако не се страхуваш от Лий. Заслужава си да се опита, нали? Ако го направим сега, вероятно ще ти е по-лесно, когато си сама вкъщи. Тук поне няма да се изкушиш да започнеш да проверяваш вратата. Какво ще кажеш?
Не му отговорих.
— Първо прецени колко ще те разстрои мисълта за Лий. Да използваме твоята система. Колко лошо си представяш, че ще бъде по скала от нула до сто?
— Само да помисля за него ли? Деветдесет.
— Добре, да опитаме.
Затворих очи, без да съм сигурна какво ще направя и дали няма да се проваля. Не ми беше трудно да си представя Лий. Той и без това непрекъснато витаеше в мислите ми, нищо че се съпротивлявах. Този път не ги прогоних. Представих си моя апартамент. Седя на дивана и гледам назад, към вратата. Чакам. Представям си как вратата се отваря и Лий застава на прага.
Усетих страха да ме залива като вълна. Сърцето ми заби лудо, сълзи потекоха от очите ми.
— Точно така — насърчи ме Алистър. — Остави ги да дойдат, не ги спирай.
Представих си как ме приближава. Лий, какъвто беше винаги: привлекателен, с къса руса коса, с лек тен дори през зимата; очите му са по-сини от лятното небе. Мускулите на ръцете и гърдите му потрепват. Идва, застава до дивана и ме поглежда. Дори ми се усмихва.
Изчаках. Напрежението вече беше по-малко, отколкото когато започнах да мисля за него. Очаквах експериментът да приключи със силен пристъп на паника, но далеч не се оказа толкова лошо.
— Кажи ми какво си представяш — подкани ме Алистър.
— Лий е в апартамента ми. Стои при мен.
— Това е добре. Сега искам да си представиш, че си тръгва. Качи го в кола и го накарай да си тръгне.
Успях. Той се обърна, намигна ми — нямах никаква представа откъде дойде това — и затвори вратата след себе си. Отидох до прозореца и проследих с поглед как се качва в сребристата кола, затваря вратата и заминава. Представих си как се връщам на дивана и включвам телевизора.
Отворих очи.
— Как беше?
— Успях — уверих го аз.
— А напрежението? Силно ли беше, докато мислеше за него?
— По скалата — седемдесет. Или осемдесет…
— Чудесно. Видя ли? Ще се справиш. Началото е обнадеждаващо.
Събота, 12 юни 2004 г.
Продължи дълго и накрая почти съжалих, че свърши. Излезе от мен, отиде до стената и седна там с ръце на главата. Видях кръвта си по ръцете и лицето му. Чух го да плаче. Бързо се надигнах и седнах.
— Какво правя? — простена той. — Боже Господи! Защо, по дяволите…
Наблюдавах го. Плачеше искрено.
Бавно се приближих към него. Цялото тяло ме болеше. Той не спираше да ридае, а аз се наместих до него и се облегнах на стената; прегърнах го през раменете. Опря глава на шията ми и сълзите му потекоха по мен. Докоснах бузата му с обезобразената си дясна ръка — три пръста вече бяха надебелели като наденици.