— Шшшт… Всичко е наред. — Трудно ми беше да говоря през напуканите си и облени в кръв устни. — Наред е, Лий. Наистина…
Плака дълго, а аз — така както го държах — се питах дали нещо някога изобщо ще е наред.
— Ще ме затворят — простена той. — Ще попадна зад решетките заради това…
— Не, няма — утешавах го аз. — Нищо няма да кажа. Всичко ще е наред. Двамата ще се оправим… Само ти и аз…
— Наистина ли? — погледна ме като доверчиво дете.
Запитах се дали въобще вижда обезобразеното ми лице. Говорех ли му достатъчно утешително? Нима е възможно да си въобразява, че нещо някога ще е наред отново?
Щях да продължа с това поведение. Това беше единственият ми изход.
— Трябва да ми разрешиш да почистя малко.
— Разбира се.
За моя изненада той стана и излезе от стаята.
Изпълзях до площадката пред банята, влязох и някак си се намърдах под душа. Гледах как кръвта се отмива от мен и изтича в канала; беше почти красиво. Отмих урината му от косата си, като се стараех да не забелязвам как кичури от нея остават в ръката ми, а паднеха ли, задръстваха канала. Кожата ме смъдеше, дясната ми ръка бе неизползваема. Питах се какво ще стане, ако скоро някой не намести костите на пръстите ми.
За щастие хавлията в банята беше тъмносиня, а не бяла и когато се подсуших енергично, следите от кръв не личаха. Кървях и между краката. Вероятно беше дошъл месечният ми цикъл, но с известно закъснение. Не бях обърнала внимание на факта, че не идва. Обяснявах си закъснението с драстичното си отслабване, със стреса и нередовното хранене. Сега, изглежда, дойде в резултат от нанесените ми травми.
Имах чувството, че всичко това се случва на друг. Влязох в спалнята, намерих дамски превръзки, нови пликчета и дрехи; облякох джинси и широка тениска. В този момент ми се отваряше възможност да избягам на улицата и да се разкрещя за помощ.
Но точно в това се състоеше проблемът — нямаше къде да отида. Нямаше как да се обадя в полицията, нали? Той беше един от тях. Щяха да ме погледнат и да скалъпят някаква история: била съм травматизирана от случай, по който той е работил; не съм била на себе си, а той се е опитвал да ми помогне. Щяха да ме отведат в болница, да се погрижат за нараняванията ми, а после — да ме освидетелстват. Или още по-лошо: да ме върнат вкъщи. С лявата си ръка се постарах да почистя отчасти кръвта в стаята за гости. Беше навсякъде — по стените, килима, вратата. Най-накрая спрях и слязох долу.
Петък, 28 март 2008 г.
На връщане от „Леони Хобс Хаус“ вървях бързо, с големи крачки. Ако се изморя достатъчно, мислех си аз, поне тази нощ ще спя. Така беше на теория. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да спя в апартамента си; лежах будна часове наред и слушах шумовете отвън. Трудно ми се удаваше да спя дори горе със Стюарт; имах чувството, че всеки шум, който чувам, идва от апартамента ми долу.
Свих от главната улица по Лоримър Роуд и тътенът от уличното движение намаля.
Чувах стъпки, които абсолютно съвпадаха с моите. Дори за известно време ги смятах за моите. Едва след това си дадох сметка, че на тротоара зад мен върви човек. Хвърлих плах поглед назад.
На трийсетина метра от мен се движеше мъж. Беше в тъмни дрехи и с качулка. Не виждах лицето му, защото уличната лампа светеше зад гърба му. Виждах само как от устата му излиза пара.
Закрачих по-бързо, той направи същото.
В края на Лоримър Роуд отново излязох на главна улица. Виждах автобуси и оживено движение. Ще успея да се кача на превозно средство, ако не друго.
Преди да пристъпя на главната улица обаче, си дадох сметка, че стъпките бяха утихнали. Отново погледнах назад. Мъжът беше изчезнал. Сигурно беше влязъл в някоя от къщите.
По-късно, у дома, проверих вратата, прозорците и кухнята. Проверих дори прозореца в кухнята — нещо, което бях престанала да правя от седмици. Знаех, че е влизал тук. Надушвах присъствието му, миризмата му, както заек надушва присъствието на лисица.
Отне ми около час повече от обикновено, докато го открия. В чекмеджето с приборите един нож и една вилица бяха поставени в други отделения и скрити под останалите.
Събота, 12 юни 2004 г.
Заварих го в кухнята да разбърква чаша чай. Щастливата идилична картина след случката отпреди половин час беше, меко казано, странна.
Усмихна ми се. По русата му коса, където бе прокарал пръсти през нея, се забелязваха тъмночервени петна от кръв. Целуна ме по бузата и в отговор успях да му се усмихна. При това действие устната ми отново се цепна.