Облякох джинси и пуловер. Вече готова да излизам, реших да престана да проверявам чекмеджето с прибори. Щеше ми се да го направя за последен път, за да съм сигурна, но устоях на желанието.
В автобуса обаче усетих как в мен се натрупва напрежение. Опитах се да определя степента му; беше около 40 по моята скала. Е, значи не е толкова лошо.
Направо не вярвах, че терапията дава резултат, че се чувствам по-добре.
Автобусът ме отвеждаше към Камдън. Слязох и започнах да обхождам магазините. Питах се дали да не отида направо на търговската Оксфорд Стрийт, но ми се стори прекалено страшно. Оттук началото ми се струваше безопасно.
Знаех какво търся и какво искам да купя. Щом го видях, веднага го познах. Представляваше копринено червено бюстие, подобно на онова, което Ерин ми поднесе за Коледа. Усетих как се напрягам и искам да се извърна и да го зарежа. Стига. Това е само дреха, парче плат. Няма да те нарани.
След известно време го докоснах. Беше меко, изключително меко и топло, все едно някой току-що го е съблякъл.
— Искате ли да го пробвате?
Обърнах се и видях младо момиче с електриковосини кичури в тъмната коса.
— Само разглеждам, благодаря.
— Цветът ще ви отива. Пробвайте го. Няма да ви навреди.
Неволно се засмях. Беше права в толкова много отношения. Взех дрехата и отидох в пробната, отделена с перде от основната част на магазина.
Не мисли, а го направи.
Застанах с гръб към огледалото и свалих пуловера. После взех бюстието и го нахлузих през главата. Държах си очите затворени. Виеше ми се свят, все едно съм на въртележка на панаира. Е, направи го, казах си аз. Сега си отвори очите и погледни.
Погледнах; не в огледалото, а надолу.
Беше различен нюанс от червеното на роклята; по-бледо червено.
Свалих го и облякох отново пуловера. Изпитвах неистово желание да отида да си измия ръцете. Оставих дрехата, откъдето я бях взела, и бързо излязох, преди продавачката да успее да ми каже нещо.
Малко по-нататък имаше пейка. Седнах, наблюдавах минаващите край мен хора и си мислех колко съм изплашена; чаках страхът да отмине. Вече знаех какво ще предприема по-нататък и тази мисъл задържаше страха далеч от мен. Не знам откъде така изведнъж станах толкова смела. В миналото не ми се удаваше.
Когато стигнах до 30 по скалата, станах и продължих да се мотая из магазините. Имаше хора, но не толкова много, че да ме подплашат. Открих магазин за подправки и купих мексикански за Стюарт. В съседство се намираше антикварна книжарница. И на нея посветих известно време; дори разгледах отдела с книги как да си помогнеш сам.
После седнах в кафене и изпих чаша чай. Обикновено сядах възможно по-далеч от вратата, за да мога да видя кой влиза, преди да ме забележат. Сега се насилих да седна до прозореца. За щастие отвън имаше маси с хора, така че не се чувствах съвсем изложена на чужди погледи, но въпреки това не бях и съвсем спокойна.
Стюарт вече ми беше пратил три съобщения, явно между отделните пациенти. Как съм, какво правя — такива неща. Отговорих му.
С., пазарувам в Камдън. Ще повярваш ли? Искаш ли да ти взема нещо? К., х
Отговорът му дойде веднага.
Това значи ли, че следващата събота заедно ще отидем на пазар? С., х
Засмях се. Отдавна се мъчеше да ме склони да излезем заедно на пазар.
Наблюдавах как хора минават край мен. Все очаквах да зърна някого, който прилича на Лий. Дори направо копнеех, за да разбера как ще реагирам. Мъжете с неговата физика не предизвикваха познатия страх.
Време беше да се прибирам.
Но преди това се върнах в магазина с бюстието.
— Здравейте — поздрави ме продавачката. — Имах чувството, че ще се върнете.
— Не мога да му устоя — признах аз и отнесох дрехата при касата.
— Кой номер обувки носите? — попита тя.
— Трийсет и девети. Защо?
— Тези ги доставиха току-що.
Взе кутия и отвори капака. Вътре лежаха чифт червени велурени обувки с каишки за глезените и изрязани отпред.
— Пробвайте ги.
Свалих маратонките и чорапите и пъхнах крака в обувките. Ставаха ми. Странно се чувствах отново на токчета.
— Ще ги взема — реших аз.
Беше ми необичайно да се прибирам с голяма торба покупки. Сетих се за подаръка на Ерин и как се отървах от него, без дори да го докосна. А сега бях излязла сама и си бях купила червено копринено бюстие. Торбата започна да ми тежи и затова я поставих на седалката до мен в автобуса. Не я поглеждах. Събирах сили да я взема при слизането. През целия път към вкъщи бях много напрегната: някъде между четирийсет и петдесет. Чаках напрежението да намалее, но не се получаваше.