Той имаше приятна усмивка.
— Здравейте. Добре ли сте?
— Да. Дали имате пакетчета чай? Да ми дадете няколко назаем. Моите свършиха.
Изгледа ме с любопитство. Опитвах се да изглеждам нормално, но отчаянието ми вероятно лъхаше от мен.
— Разбира се — каза той. — Влезте.
Остави вратата отворена и се вмъкна навътре, а аз останах на прага, загледана в гърба му. При нормални обстоятелства по-скоро бих умряла, отколкото да последвам непознат в затворено пространство, ала сега обстоятелствата не бяха нормални и понеже трябваше да си набавя пакетчета чай до десет часа, се наложи да го направя. В края на дългия коридор беше разположена кухнята. Прецених, че е точно над моята спалня. Нищо чудно защо китайските студенти ме бяха държали будна цяла нощ с купона си, помислих си аз. Върху кухненската маса се мъдреха три пазарски торби и той ровичкаше из тях.
— И аз току-що си купих. Свърших чая вчера. Аз съм Стюарт впрочем. Стюарт Ричардсън. Току-що се нанесох.
Подаде ми ръка. Поех я с най-дружелюбната усмивка, която успях да издокарам.
— Приятно ми е. Аз съм Кати Бейли, от апартамента отдолу.
— Здравей, Кати. Видях те в деня, когато брокерът ми показваше жилището.
— Да…
Дай ми пакетчетата чай, мислех си аз. Моля те, дай ми шибаните пакетчета чай и престани да ме гледаш по този начин.
— Знаеш ли — обади се той след миг колебание, — и аз бих пил един. Защо не сложиш чайника, докато прибера продуктите? Имаш ли нещо против? Заета ли си?
Притисната така, не можех да призная, че сега за мен най-належащо е да се тревожа как да се снабдя с така необходимото ми следващо пакетче чай, докато часовникът ми вече показва десет без три — с други думи, няма да пия така желания чай, ако не го направя веднага.
Затова се залових за работа. От плота до мивката взех две разностилни чаши и ги изплакнах. Млякото беше в хладилника. От чешмата налях вода в чайника и я сложих да кипне. Направих чай и го разбърках. Добавих млякото капка по капка, докато придобие нужния цвят, а през това време Стюарт прибираше продуктите и бъбреше за времето и колко е прекрасно да намери такъв прелестен апартамент само на няколко преки от Северната линия.
Отпих първата глътка парещ чай в мига, когато стрелката на секундарника застана на дванайсет. Усетих как изпитвам моментално облекчение, макар да го пиех в апартамента на непознат, в компанията на мъж, когото бях виждала само веднъж, и дори не се бях уверила, че моят апартамент е обезопасен.
Поставих чашата си върху подложка на кухненската маса и извъртях дръжката точно под прав ъгъл спрямо ръба. Не беше особено лесно, защото масата беше кръгла. Направих няколко опита, докато реша, че изглежда приемливо. Той ме погледна и учудено вдигна вежди, но този път успях да се усмихна, без да се насилвам.
— Извинявай. Малко съм… Не знам. Явно чаят ми дойде съвсем навреме.
Той само сви рамене и също ме дари с усмивка.
— Не се притеснявай. За мен е чудесно някой друг да го направи.
Седяхме в кухнята и отпивахме от чая в дружелюбно разположение на духа. Изведнъж чух:
— Почуках на вратата ти онази вечер. Реших, че си излязла.
— Така ли? — учудих се аз. — Кога точно?
— Май в понеделник — отговори той след леко замисляне. — Някъде към седем и половина — осем…
Беше по-скоро девет, помислих си аз. Опитах се да прозвуча непринудено:
— Не съм те чула. Вероятно съм била в банята. Дано не е било спешно.
— Не. Просто ми хрумна да кажа „здрасти“ и да се представя. Редно е да ти се извиня, ако те безпокоя, когато се връщам вечер. Понякога се налага да работя до късно и никога не знам кога ще се прибера.
— Сигурно е тежко — изкоментирах аз.
Той кимна и продължи:
— След време свикваш. Но винаги ми се струва, че стълбището е ужасно шумно.
— Не — излъгах аз. — Заспя ли, нищо не чувам.
Изгледа ме за миг, сякаш напълно съзнаваше колко съм далеч от истината, но независимо от това се престори, че приема думите ми.
— Ако все пак те безпокоя, приеми моите извинения. Наистина.
Канех се да му отговоря нещо, но се спрях.
— Хайде, кажи — подкани ме той.
— Става въпрос за вратата — смънках аз.
— Вратата ли?
— Входната врата. Притеснявам се, когато резето не е спуснато. Понякога хора влизат и излизат, без да го дръпнат.
— Не се тревожи. Винаги проверявам дали съм го дръпнал.