Минах през алеята отзад, без обаче да се бавя. Само погледнах. Вече бях изплашена; изплашена от онова, което направих. Проверих входната врата и вратата на госпожа Макензи. През цялото време торбата с покупките стоеше на пода до мен. Представих си как вътре червеното бюстие пулсира като живо същество…
Само парче плат е, повторих си аз. Не може да ме нарани.
Независимо от това отнесох торбата горе при Стюарт и я оставих вътре, до вратата.
Върнах се вкъщи и направих проверката. Всичко беше наред. Вече се чувствах по-добре. Не погледнах в чекмеджето с приборите, не проверих и прозореца в банята. Изпих един чай с бисквита и се почувствах още по-добре.
Бях положила началото.
Неделя, 13 юни 2004 г.
Не спах много. Беше ми ужасно студено, никоя поза не ми беше удобна, цялото тяло ме болеше. Най-после навън започна да се развиделява. Реших, че все пак малко съм спала, но нямах спомен.
Тихо си поплаках за човека, в който се бях превърнала. Бях загубила желание да се боря. Исках да се предам, копнеех всичко да е свършило. Адски се срамувах от себе си.
А сега, сякаш нещата не бяха достатъчно отвратителни, мислех единствено за Наоми.
— Наоми ли? — попитах аз.
— Беше служебна задача. Източник. Беше омъжена за човек, когото преследвахме. Спечелих я на наша страна. Придумах я със сладки приказки да работи за нас. Щеше да ни захранва с информация, та да успеем да го заловим. — Погледна кокалчетата на ръката си, разкърши пръсти и се усмихна. — Беше най-красивата жена, която съм виждал. По замисъл трябваше да я обработвам, но вместо това я чуках и се влюбих в нея. Те не знаеха. Мислеха, че правя онова, за което ми се плаща. След първия път обаче се оказа, че не съм в състояние да се контролирам. Щях да напусна работа, да й купя къща на километри далеч. Някъде, където тя да бъде в безопасност и недосегаема за онази отрепка, съпруга си.
— Какво стана? — попитах шепнешком.
Погледна ме, сякаш бе забравил за присъствието ми. Сви ръка в юмрук и погледна побелелите кокалчета.
— Тя ме прецакваше, независимо че спеше с мен. През цялото време, докато ме захранваше с информация относно неговите замисли, всъщност ми беше казвала каквото той й е наредил.
Облегна се на стената и въздъхна тежко. После се извърна и стовари юмрук върху вратата; и втори път.
— Не мога да повярвам, че бях такъв глупак. Вярвах на всяка нейна дума.
— Може да се е страхувала прекалено много от съпруга си — предположих аз.
— Но това е нейна грешка, нали?
Замислих се известно време, преди да попитам:
— Какво стана с нея?
— Последва въоръжен грабеж, точно както очаквахме, но в съвършено друга част на града. Седяхме в паркираните коли като идиоти, докато поредният бижутер се прости със стока за четвърт милион лири, а на асистентката му пробиха главата с бейзболна бухалка. Тъкмо се питах какво се е объркало и получих съобщение от Наоми — искала да ме види. Отидох на уреченото място, отворих вратата на колата, а вътре седеше нейният старец. Беше му изключително забавно. Бил съм си изиграл ролята, увери ме той. И двамата ме бяха прецакали до краен предел. — Сви колене и постави наранената си ръка върху тях. Изглеждаше спокоен. — Седмица по-късно тя ми се обади. Плачеше и обясняваше, че живее под напрежение, била изплашена. Питаше дали наистина съм готов да я отведа от него. Казах й да си опакова багажа и да ме чака на обичайното място.
— Помогна й да избяга ли?
Той се изсмя.
— Не. Прерязах й гърлото и я оставих в канавка. Никой не съобщи, че е изчезнала, никой не я потърси.
Стана, протегна се, все едно току-що ми е разказал приказка за лека нощ, отвори вратата и ме остави сама, след като загаси лампата и стаята потъна в мрак.
Събота, 5 април 2008 г.
Днес отново ми се стори, че го видях.
Почти изпитах облекчение.
Стюарт беше работил до късно, затова го оставих да спи и поех към Хай Стрийт да напазарувам. Започна в „Ко-оп“ — нормалното усещане, че ме следят, но по-силно от обикновено. В доста пълния магазин имаше хора по всички пътеки. Навсякъде ми се привиждаха познати лица, хора, които бях виждала преди.