— Гледаше ме от другия край на супермаркета — уточних аз.
— Значи е бил на значително разстояние от теб.
Не исках да чуя какво е второто заключение. Опитах се да го разсея с дълга, бавна целувка. Продължи няколко минути.
— Ще го направиш ли? — попита той, когато се отдръпнах леко.
— Кое?
— Ще заживееш ли с мен?
— Ще си помисля — отвърнах аз.
Честно казано, не смятах, че в момента очакваше повече от това.
Неделя, 13 юни 2004 г.
През по-голямата част от деня ме остави сама. От време на време се питах дали не е излязъл, но тогава чувах шум някъде из къщата и си давах сметка, че е тук. Затръшна се врата. На гаража ли? Какво правеше той?
Известно време прекарах до прозореца унесена в мечти някой да ме види. Погледнах към градината на съседите. Така ми се искаше да излязат, та да затропам по прозореца. Пробвах да почукам по стъклото с белезниците, но се разнесе ужасен шум и се изплаших Лий да не дойде. Пък и беше безсмислено. Наоколо нямаше никого, освен него.
Времето се бе променило и сега беше ветровито и дъждовно. Приличаше повече на октомври, отколкото на юни. Седях опряла гръб на стената и го чаках да се появи. Погледнах охлузените си китки и зачервените места, където металът отново се впиваше. Ако ги мърдах прекалено, отново щях да си разраня кожата, затова седях неподвижно. Трите пръста на дясната ми ръка така и не се прегъваха, отокът обаче беше спаднал малко. Радвах се, че не разполагам с огледало. Дясното ми око продължаваше да е наполовина затворено.
По смрачаване усетих как умората и жаждата ме повалят. Легнах и се завих с одеялото. Явно бях заспала, защото когато отворих очи, той стоеше над мен и независимо от счупения ми нос надуших нещо.
— Стани — нареди със строг, но не ядосан тон.
Насилих се въпреки болките в крайниците и седнах. На пода, благодарение на светлината от антрето, видях пакетче пържени картофки и кофа с вода. Не миришеше на белина. Потиснах желанието си да потопя глава в нея и да я изпия цялата.
Той се извърна, излезе и заключи вратата след себе си.
— Благодаря — провикнах се аз с дрезгав глас.
Наведох се над кофата и жадно пих.
След няколко минути отново легнах на пода и се завих с одеялото. Замислих се за Наоми и се запитах колко ли още време ми остава.
Понеделник, 14 юни 2004 г.
Отворих очи с мисълта: днес ще умра.
Подсказваше ми го болката, която изпитвах; беше на ново ниво и ме връхлетя от момента, когато отворих очи. Потях се, треперех и макар че ту изпадах в безсъзнание, ту идвах на себе си, изведнъж осъзнах действителността и разбрах.
През нощта под тънкото одеяло кръвта беше текла така обилно между краката ми, че се уплаших да не е разкъсал вътрешностите ми. Просто щях да умра от загуба на кръв в стаята си за гости. Нямаше да се наложи той да предприеме друго. Щях да умра от онова, което вече ми бе сторил.
Вярно, даде ми малко храна, но бях прекалено немощна, за да помръдна. Треперех силно, неспособна да се надигна, затова останах легнала. Всичко ме болеше, но най-много коремът.
Ту задремвах, ту се събуждах; по едно време сънувах, че съм стигнала до Ню Йорк. Спях в огромно легло, а през прозореца се виждаше Статуята на свободата и Сентрал Парк. Коремът ме болеше, защото бях преяла и страдах от махмурлук. Вероятно сънувах, че той вдига главата ми и я пуска да се удари в пода. Сякаш летях.
— Катрин…
Чух гласа му и се усмихнах. Все едно ми говореше под вода.
— Катрин, събуди се. Отвори очи.
Лежеше на пода до мен. Със счупения си нос изведнъж надуших алкохол.
— Катрин, курво такава, събуди се!
Бог да ми е на помощ, но се разсмях.
— Отвори си очите!
Отвори се само едното, и то съвсем малко. Видях нещо сребристо и черно. Постепенно изплува пред очите ми. Беше почти красиво.
Когато ме поряза първия път, най-накрая разбрах, че е нож. Не издадох звук. Целеше да изпищя, но вече нямах сили.
От второто порязване, по лявата ръка, ме заболя повече; скоро усетих топлата кръв по студената си ръка.
Последва ново порязване и ново, и ново. Насилих се да отворя очи, за да го видя. Почти не успях. Значи така ще ме убие? Защо не пререже гърлото ми? Да направи всичко някак по-бързо, а не така.