Не се съпротивлявах. Той отметна одеялото и започна да нанася удари с ножа по краката ми. Дори не разбрах кога е престанал, но явно в някакъв момент беше спрял.
Лежах и усещах раните. От ръцете и краката ми изтичаше всичката кръв, останала в мен. Килимът под мен едва ли вече беше бледосив…
Вторник, 8 април 2008 г.
С Каролайн най-после започнахме да интервюираме кандидатите за работа в склада. Вчера и днес проведените срещи минаха добре. В десет часа Каролайн слезе да доведе следващия желаещ.
Разглеждах молбата му: Майк Нюъл, трийсет и седем годишен, с малък опит по складове, но с грамотно написано заявление и автобиография; никой от другите интервюирани не бе показал такова ниво. Без деца, живее в южен Лондон, интересува се от история и електроника. Причината да го извикаме на интервю беше отговорът на въпроса: „Защо мислите, че ще си намерите работа в «Луис Фарма»?“. „Нямам опит с управлението на склад, но имам ентусиазъм и желание да се науча и така да посветя цялото си умение на фирмата“. Ентусиазъм, желание, посвещение — все неща, които ни бяха нужни.
Въвеждащата го Каролайн разговаряше с него. Вдигнах глава, за да му се усмихна. Беше петият човек от списъка за днес.
Сърцето ми замря.
Беше Лий.
Усмихна ми се сърдечно и стисна ръката ми. Каролайн го покани да се настани и да се чувства удобно. Аз седях насреща пребледняла и с пресъхнала уста.
Нима ми се привиждаше? Беше тук, в костюм, с приятелска усмивка, а очите му рядко срещаха моите. Държеше се, все едно не ме е разпознал, все едно наистина е Майк Нюъл, а не Лий Брайтман.
Замислих се дали да не хукна през вратата, запитах се дали няма да повърна. После анализирах поведението му в момента: държеше се съвършено нормално. Запитах се дали не съм откачила окончателно и всичко това не е ли плод на някаква халюцинация.
— Господин Нюъл, ще ви обясня набързо някои неща за организацията и ролята на началник-склада, а после ще ви зададем някои въпроси, за да ви опознаем по-добре — обясняваше Каролайн. — След това, ако имате въпроси, ние ще отговорим. Съгласен ли сте?
— Да, разбира се.
Чувах гласа на Лий, но с по-различен акцент. Шотландски? При всяко положение беше северняшки.
Той ли беше?
Докато Каролайн рецитираше заученото за „Луис Фарма“ и предстоящото разширяване, аз го гледах с ужас. Косата му беше по-тъмна, по-оредяла и по-къса. Беше малко по-блед, но за това си имаше естествено обяснение, и поостарял; около очите му се забелязваха новопоявили се бръчици. Това също беше нормално. Наблюдаваше Каролайн внимателно, кимаше адекватно и си даваше вид, че попива всичко. Никога не го бях виждала облечен в такъв костюм: не му стоеше особено добре. Имаше вид на взет назаем. Не си представях Лий да носи нещо, в което не изглежда безупречно. Освен, разбира се, когато не работеше под прикритие и тогава нахлузваше мръсни дрехи, за да прилича на изпаднал бедняк.
За миг отново се поколебах дали е той.
Преди близо три години го видях на подсъдимата скамейка, където изслушваше показанията срещу себе си. Аз, естествено, не присъствах при произнасянето на присъдата. Три дни преди края на процеса отново ме освидетелстваха. Замаяна от успокоителните, прекарвах по-голямата част от деня вторачена в точка на стената.
Каролайн приключваше въведението си. Всеки момент щеше да дойде моят ред.
Дадох си сметка, че несъзнателно съм започнала да дишам дълбоко и бавно; всяко вдишване ми действаше успокояващо. Опитах се да преценя степента на напрежение — най-малкото 60, а дори и 70. Не можех да си позволя да се проваля; работата ми трябваше. Проявиха разбиране, когато ме взеха, и не биваше да ги подведа. Чаках ужасът ми да се уталожи. Щеше да ми е нужно време, но трябваше да се справя.
— Е, господин Нюъл… — подхванах аз.
Обърна се към мен и се усмихна. Очите му не бяха същите; бяха по-тъмни. Не е той; не може да е. Въобразявах си, че е той, така както правех при всички предишни случаи.
— Разкажете ни за последната си работа и защо сте я напуснали.
Слушах го, но не чувах какво казва. Каролайн усилено записваше в бележника си. Това беше добре, защото нямаше да си спомням нищо от думите му. Бил работил в чужбина, в бар в Испания. Помагал на приятел. Бяхме проверили данните, разбира се, но Лий не би се затруднил да ги фалшифицира.
Вътрешно седях втрещена срещу човека, който почти ме уби, би ме и ме изнасили. Слушах го как разказва за кариерата си: местел се от място на място, бил в армията… Твърдеше, че името му е Майк Нюъл и е израснал в Нортъмбърланд, а не в Корнуол, но по-голямата част от съзнателния си живот прекарал в Шотландия. Въобще не спомена Ланкастър; не спомена за никакво криминално досие; не спомена за три години в затвора.