Каролайн отново пое щафетата. Предложи му той да зададе въпроси, ако има.
— Питам се — заговори Нюъл със смесица от акценти, — дали у идеалния си кандидат търсите нещо, което днес не показах, че притежавам.
Каролайн се постара да прикрие развеселената си усмивка.
— Кати, ще отговориш ли?
Не бях чувала интервюиран да задава по-добър въпрос.
— Щеше да е за предпочитане, разбира се, да имате опит в управлението на склад — подхванах аз, — но не е от толкова голямо значение. Вчера и днес имахме няколко много силни кандидатури и утре по обяд предстои да стигнем до решение.
Усмихна ми се. Зъбите му не бяха като на Лий. По-бели ли ми се сториха? По-равни? Сега, като го гледах, ми се стори съвсем различен. Не ставаше въпрос само за очите. Зъбите, косата, осанката… Определено не беше мускулест колкото Лий.
— Благодаря, че дойдохте, господин Нюъл — стиснах му аз ръката.
Каролайн го отведе отново долу, а аз останах сама в стаята; мислите ми бушуваха. Погледнах отново заявлението. Почеркът беше ясен и четлив; не приличаше на неговия, но защо да не е помолил някого да попълни формуляра вместо него? Това, за бога, не означаваше нищо. Можеше да е с контактни лещи; може да си е обработил зъбите. Колкото до работата му в Испания — там имаше приятели и с едно телефонно обаждане би си осигурил препоръка.
Чух как Каролайн води следващия кандидат. Приготвих се да го посрещна с усмивка. Усетих как главата ми ще се пръсне от започващото главоболие.
Веднага след края на следващото интервю обявих на Каролайн, че отивам да пия вода и някакво хапче. Предстоеше ни почивка, а после — още три интервюта за деня.
Тя не спираше да говори за Майк Нюъл.
— Днес не видяхме по-подходящ от него. Не е работил в склад, но определено е интелигентен и е готов да се учи. Е, не е професионално като оценка, но е истинска наслада за окото. Голям чаровник…
— Ще се видим след малко — смънках аз, грабнах си чантата и хукнах към задната врата на сградата.
Извадих мобилния и листчето с телефоните на полицейски офицер Холандс.
Мобилният й беше изключен и затова набрах другия.
— Офицер Лойд. Мога ли да ви помогна?
— Здравейте. Искам да говоря със Сам Холандс.
— На съвещание е в момента. Аз мога ли да помогна?
— Да, да. Трябва ми помощ.
Боже, как да го обясня в няколко изречения? Как да обясня, че е спешно и не съм луда?
— Ало? В непосредствена опасност ли сте в момента?
— Не, не мисля.
Усетих, че всеки момент ще се разплача.
— Как се казвате?
— Кати. Кати Бейли. Преди четири години ме нападна мъж на име Лий Брайтман. За това той лежа три години, но по Коледа са го пуснали. Станало е на север, в Ланкастър.
— Да?
— Офицер Холандс каза, че са го пуснали. Стори ми се, че го видях преди няколко дни тук, в Лондон. Офицер Холандс провери в Ланкастър. Бил още там.
— А вие го видяхте?
— Работя в отдел „Човешки ресурси“. Имам впечатлението, че току-що го интервюирах за работа в компанията, където работя.
— Мислите…
— Изглеждаше различно, но не много. Твърдеше, че е Майк Нюъл, но страшно приличаше на него: същият глас и така нататък. Питах се дали някой в Ланкастър не може да провери дали сега е там. Той приключи интервюто преди половин час. Ако е той, няма да е в Ланкастър.
— Има ли заповед за неотклонение?
— Не.
— Има ли условие да не влиза в контакт с вас?
— Едва ли.
— Ясно. Но твърдите, че се представя за друг?
— Да. Кандидатства за работа, но е възможно да е фалшифицирал целия си трудов стаж.
Последва дълга пауза. Погледнах часовника. След пет минути трябваше да съм в стаята за интервюта.
— Заплаши ли ви по някакъв начин?
— По време на интервюто ли? Не!
— Даде ли вид, че ви познава или че не е този, за когото се представя?
— Не.
— Но сте сигурна, че е той?
Не отговорих направо.
— Погаждаше такива номера. Появяваше се неочаквано, плашеше ме. Дебнеше ме, когато излизах да пазарувам и ако сметнеше, че съм се забавила прекалено дълго, ме биеше, когато се прибирах. Наистина си пада по подобни номера и би се появил в службата ми, за да види реакцията ми.