Нова дълга пауза. Запитах се дали си води бележки.
— Добре. Мога ли да ви се обадя на този номер?
— Чакат ме нови интервюта, но имам гласова поща.
Влязох тичешком в сградата и отидох в дамската тоалетна. Докато си миех ръцете, зърнах отражението си в огледалото. Изглеждах доста по-овладяна, отколкото се чувствах.
Каролайн вече беше в стаята.
— Готова ли си за третия рунд? — попита тя.
— Разбира се.
— Добре ли си? — попита ме тя внезапно.
— Да — отвърнах аз. — Просто имам страшно главоболие от цялото това съсредоточаване.
— Когато въведох Нюъл, имаше вид на човек, видял призрак. Дори се притесних да не припаднеш.
Беше мой ред да водя кандидатите. Усмихнах й се с надеждата да го правя достатъчно лъчезарно, та да я заблудя, и слязох долу да доведа следващия кандидат.
И последното интервю приключи. С Каролайн си дадохме кратка почивка, преди да обсъдим кандидатите и да решим кои ще наемем и кои ще отхвърлим.
Излязох навън да глътна малко свеж въздух. Все още ме мъчеше главоболието. Взех някакви таблетки, но въобще не ми помогнаха. Включих телефона; имах ново съобщение. Звъннах да прослушам гласовата поща.
Съобщение за Кати Бейли. Обажда се Сандра Лойд от полицейския участък в Камдън. Свързах се с участъка в Ланкастър. Ще пратят човек да провери господин Брайтман. Още не са ми се обадили, но ще ви съобщя отговора им. Засега дочуване.
Знаех, че няма да има никаква полза. Докато го открият, ще мине достатъчно време той да се е върнал в Ланкастър.
Тръгнах бавно из паркинга, наслаждавайки се на слънчевата светлина. Точно се питах кога ли Стюарт ще се върне от работа, и телефонът ми иззвъня.
— Ало?
— Кати? Обажда се офицер Лойд. Получихте ли съобщението ми?
— Да, благодаря. Има ли нещо ново?
— Току-що звъннаха от Ланкастър. Проверили са на домашния му адрес. Не са го намерили. Жената, с която говорих, обаче го е видяла вчера, а той не е споменал за някакви намерения да отскача до Лондон. Сигурна ли сте, че сте видели именно него?
Какво да отговоря? Не, не бях сигурна, но същевременно не съм и луда. Не си въобразявам разни неща.
— Не съм сто процента сигурна, не.
— Не ми се струва вероятно да е той. Подозира ли, че сте в Лондон? Знае ли къде работите?
— Не, надявам се.
— Проблемът е, че няма съдебни ограничения, а на практика това му дава свобода да ходи, където иска. Колегите ми в Ланкастър биха го проверявали от време на време, но не могат да го преследват, ако не е направил нарушение.
— За малко не ме уби — промълвих аз едва чуто.
Тонът на Сандра Лойд подсказваше, че ми съчувства през по-голяма част от времето.
— Да, но е било отдавна. Има шанс да се е променил. В Ланкастър ще го държат под око, така че не се тревожете.
— Да — отвърнах вяло. — Благодаря.
Дори не се изненадах. Не ми повярваха миналия път; защо да ми повярват сега?
Ако не е той, а аз халюцинирам, налага се да се примиря, докато не се оправя. Ако е той, няма да успея сама да докажа, че не е в Ланкастър и не се държи като примерно момче.
Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да си разкрие картите и да се подготвя да играя неговата игричка.
Върнах се в офиса. Каролайн вече си беше облякла сакото.
— Хайде — подкани тя. — Махаме се оттук.
— Така ли?
Главоболието ми пречеше да се съсредоточа.
— Да. Трябва да се махнем оттук. Хайде.
Излязохме през главния вход и отидохме в близката кръчма, недалеч от бизнес парка. Беше препълнена със служителите от офисите, отбили се за по питие, но си намерихме място отзад, до кухнята. Ъгълът тънеше в тъмнина.
Каролайн постави питиетата ни на масата.
— Изглеждаш напълно изтощена — отбеляза тя.
— Да пием за това — засмях се аз.
— Сериозно — какво има?
Погледнах я. Приятелката ми, единственият приятел, който имах в Лондон, като изключим Стюарт.
— Дълга история…
— Разполагам с време.
Поех си дълбоко въздух. Беше ми много трудно и не ставаше по-лесно, като повтарях историята. Усетих сълзите, умората и изтощението, но се насилих да ги прогоня. Нямаше да се срина, не тук и не сега.
— Преди четири години мъжът, с когото бях, ме нападна и почти ме уби. След дълго разследване и съдебен процес го арестуваха. Прекара три години зад решетките.