— Господи! — възкликна тя. — Горкото момиче. Горката ти.
— Преместих се в Лондон, защото знаех, че като излезе, ще ме потърси. Затова съм тук.
— А преди беше в Ланкастър, нали?
— Да. Исках да съм далеч, когато го пуснат. За всеки случай, ако тръгне да ме издирва.
— Дали би го направил? — попита ме Каролайн разтревожено.
Добре обмислих въпроса й, преди да отговоря. Нямаше как по друг начин да опиша положението, освен толкова ужасно, колкото беше.
— Да, според мен ще ме потърси.
— Значи скоро ще го пуснат? — предположи Каролайн.
— Вече е на свобода. От Коледа.
— Боже! Нищо чудно, че си бледа. Сигурно си ужасена.
Кимнах. Отново ми се приплака, но как щеше да ми помогне това? Исках да се прибера и да съм със Стюарт.
— Онзи мъж, Нюъл…
— Да?
— Приличаше на него. Дори мисля, че беше той. Затова изглеждах толкова странно. Ти каза, че все едно съм видяла призрак. Точно това ми се случи.
Погледнах я, излъчваше съчувствие и майчинска загриженост. В очите й проблеснаха сълзи. Успя единствено да повтори:
— Горкото момиче, горката ти.
Прегърна ме и ме задържа по-дълго, отколкото очаквах. Сълзи напираха и в моите очи, насилих се да ги спра, за да ги отприщя, когато съм сама.
— Защо не си ми казала досега?
Не прозвуча като упрек, а като желание да ми помогне.
— Трудно се доверявам на хората.
Най-после се прибрах вкъщи. Проверих вратата два пъти. Намерих я плътно затворена и заключена; вратата на апартамента също изглеждаше наред, но също щях да я проверя старателно. Не го правех заради ОКР-то, а от чувство за самосъхранение.
Мобилният ми звънна точно когато приключих и слагах чайника да заври. Помислих, че е Стюарт, но на дисплея се изписа „Холандс“.
— Ало?
— Кати? Сам Холандс се обажда. От участъка в Камдън.
— Да, здравейте.
— Говорили сте с колежката ми по-рано днес.
— Да. Беше изключително отзивчива. Научихте ли нещо ново?
Последва пауза, чух шумолене на хартия.
— Звъннаха ми от Ланкастър. Преди петнайсетина минути отново са се отбили на адреса, оставен от господин Брайтман. Прибирал се, докато тропали на вратата.
Пресметнах бързо наум: интервюто започна в един и половина; свършихме преди два. Възможно е да е хванал влака и — ако се е движел по разписание — е бил в Ланкастър точно когато полицаите са цъфнали на вратата му.
— Едва ли са съобщили как е бил облечен.
— Не споменаха. Офицер Лойд ми каза, че се е явил на интервю.
Усмихнах се, усетих, че се усмихнах. Тя ми вярваше, истински ми вярваше.
— Да, определено мисля, че беше той, но не съм го виждала три години. Стори ми се отслабнал, но е нормално, предполагам…
— Той не ви ли разпозна?
— Не. Държеше се като всеки друг, явил се на интервю. Леко нервен, притеснен. Винаги обаче го е бивало да играе роли. Не забравяйте, че през цялото време, докато ме малтретираше, ходеше на работа.
Не споменах като какъв е работил; тя и без това вече знаеше.
— Къде сте сега?
— У дома. Добре съм. Чувствам се добре. Благодаря. Благодаря, че ми вярвате.
— Никакъв проблем. Слушайте — ако ви е нужна помощ, пак звъннете.
— Да, непременно.
— И още нещо: измислете кодова дума. Нещо, което да кажете, без да събудите съмнения, ако той е там и сте в беда.
— Какво? Сега ли?
— Да. Нещо безобидно. Например — Великден.
— Великден ли?
— Да. Ако говоря с вас, и сте в беда, питайте как съм прекарала Великден. Престорете се, че съм приятелка, колежка от работата.
— Добре.
— Не допускам да се наложи, но за всеки случай. Ще сложа знак на номера ви вкъщи. Всяко ваше позвъняване тук ще се третира като спешно. За три месеца остава закодирано в системата и автоматично ще се заличи, ако не звъннете. Поиска ли ви се само да побъбрите или ви трябва съвет, търсете ме на мобилния.
— Да, благодаря, сержант. Чудесно сте го намислили.
— Сам. Наричай ме Сам. И запамети номера ми в мобилния си, за да ми звъннеш при необходимост.
— Мислиш, че съм в опасност ли? — попитах предпазливо аз.
— Просто предпочитам човек винаги да е добре подготвен. Ако си гледа работата в Ланкастър и не възнамерява да те посети, няма да загубим нищо, нали?