— Но той се е опитал и да те убие. Защо не са го обвинили и за това?
— Лий беше детектив сержант. Работил беше под прикритие близо четири години. Преди това е бил в разузнавателния отряд на полицията, а още по-преди — военен, но никога не ми е казвал къде и като какъв. Досието му било безупречно. Когато след моите показания започнали да го разследват, той им сервирал изцяло противоположна история. Преследвала съм го, правила съм живота му тежък, трябвало да им съобщи за мен, но му било жал. Разни такива глупости.
— Добре — поклати недоумяващо глава Стюарт, — но как е обяснил нараняванията ти?
— Повечето съм си ги била нанесла сама, след като ме изоставил. Признал, че ме е задържал, но било в името на моята и неговата безопасност. Признал също, че не е подходил правилно към случая, но го обяснил с искрената си загриженост за мен. Не искал да пострадам заради стореното от мен. Била съм си счупила носа при опит да го ударя с глава. Обясненията не бяха кой знае колко правдоподобни, но достатъчни, за да посеят семето на съмнението.
— А Силвия е подкрепила показанията му?
— Точно така. И преди да ме извикат да свидетелствам, ме пратиха да ме освидетелстват. Така и не ме изслушаха какво всъщност е станало. Не взеха под внимание моите показания.
— Но дори и така, не са ли обърнали внимание на медицинските заключения?
— Единственият лекар, дал показания, бил благ психиатър, който им обяснил, че не мога да дам показания, защото съм прибрана в болнично заведение за мое добро.
— Но ти си била наранена и физически!
— Първия път, когато ме отведоха в болницата, тежах около четирийсет килограма. Бях загубила много кръв и имах сто и двайсет порязвания по ръцете, краката и тялото. По същото това време започна и спонтанният аборт.
— Нима са приели, че си се наранила сама?
— След като свърши с ножа — свих аз рамене, — той го изтри и го пъхна в ръката ми. Никое от порязванията не беше на място, което да не мога да достигна. Накрая призна единствено за синините по ръцете ми, където ме бил стискал, за да се защити. А, да — призна и за секса, който бил по мое настояване, преди да откача и да го нападна.
Пресегнах се и взех бутилката. Да приказвам за това се оказваше по-трудно, отколкото си представях.
— Знам, звучи глупаво и безброй пъти съм си повтаряла колко е нечестно, но не помага. Като се замисли човек, нещата се свеждаха до неговата дума срещу моята. Докато той е давал показания, облечен в безупречния си костюм, заобиколен от колеги и говорещ техния език, като признавал, че нещата са се объркали, но намеренията му били съвсем добри и съжалявал за случилото се, аз лежах в психиатрично отделение. Чудя се как въобще се е стигнало до разследване срещу него и как дори не са му връчили медал.
Въпреки топлината от полуизпитата бутилка вино прецених, че засега е чул достатъчно. Видях същото изражение като в очите на Каролайн преди това: не на недоверие, а на ужас.
За момента беше достатъчно, не бях в състояние да му разкажа нататък. Не можех да му изтърся, че днес съм видяла Лий. Вместо това подхвърлих:
— Слушай, Стюарт, сега съм по-добре. Погледни ме. Вече не кървя, не ме боли. Всичко е приключило, нали? Няма как да променим станалото, но от нас зависи какво ще се случи от тук нататък. Ти ме научи как да оздравея. Сега вече ще следват само хубави неща.
Той протегна ръка и прокара пръсти по тялото ми. Сгуших се по-плътно до него.
Нямаше какво повече да се каже в момента.
Неделя, 13 април 2008 г.
Взех автобус до Хърн Хил.
Беше първият истински топъл ден за годината. Съжалих, че си бях сложила сакото, но когато излязох сутринта, слънцето още не се бе показало над покривите и беше хладно.
Сега го носех на ръка.
Стигнах до къщата по заобиколен път, макар да знаех къде се намира. Разучих внимателно картата, преди да тръгна. Улиците бяха пусти, а Лондон — необичайно спокоен.
Докато застана пред къщата, съумях да натрупам достатъчно възмущение у себе си, та да ми стигне за целия разговор.
С широките си викториански тераси сградата доста приличаше на нашата. На формуляра за работа пишеше апартамент две.
Натиснах бутона и зачаках.
Отговор не последва.
Запитах се дали да не се прибера. Все пак натиснах леко вратата. Поддаде. Озовах се във фоайе с шахматно подредени черни и бели плочки.