Апартамент номер две се оказа в дъното на първия етаж. Потропах на вратата и зачаках.
Чух стъпки отвътре и нечие мърморене.
Вратата се отвори и срещу мен застана Силвия с хавлия на главата и друга, омотана около тялото й.
— О, това си ти…
— Аз съм. Може ли да вляза?
— Защо?
Зададе въпроса високомерно, с тона, който държеше на сервитьорки, бармани и непознати, но никога на мен.
— Искам да поговоря с теб.
Свали ръка от бравата и влезе в апартамента. Последвах я.
— Скоро ще излизам — предупреди ме тя.
— Няма да се бавя, не се безпокой.
Изчаках във всекидневната да се облече. Наоколо цареше характерният за Силвия хаос. По стените имаше огромни плакати, диванът бе тапициран във всевъзможни ярки цветове. Кухненският сектор имаше вид на място, където единствено се изстудяват бутилки бяло вино.
От Лий нямаше никакви следи. Бях очаквала да видя негови дрехи, обувки, сак… нещо.
— Добре — обяви тя, появявайки се отново. — Какво искаш?
— Просто да те видя.
— Е, видя ме.
Изглеждаше по-слаба в сравнение с последния път, когато я видях. Беше облечена с типичните за нея дрехи: яркочервени джинси, лилав пуловер, обсипан с изкуствени скъпоценни камъни колан, златисти обувки с висок ток. Под грима обаче изглеждаше бледа.
— Извинявай — казах простичко. — Дойдох да кажа: „Извинявай“.
Явно не очакваше подобно нещо.
— Извинявай, че не поддържах връзка с теб, откакто замина.
— Трудно ми беше тук. Много по-трудно, отколкото очаквах. Липсваше ми.
— И ти на мен. Останах без приятели, когато ти замина. Сякаш слънцето се скри зад облак.
— Е, беше редно и аз да положа усилия да поддържаме връзка — призна тя.
Но беше прекалено заета да се чукаш с бившето ми гадже, нали? — помислих си аз.
Усмихна ми се и поомекна. Ако се налагаше да продължа да я лаская, щях да го направя.
— Искаш ли нещо? — попита тя любезно. — Чаша вино? Или чай?
— Чаша чай е чудесно, благодаря.
Разшета се шумно из кухнята. Известно време отваряше и затваряше безпомощно шкафове, но най-накрая намери чайник.
— Нанесох се в този апартамент миналата година. Хубав е, нали?
— Да. И е в твой стил.
Усмихна се и ми благодари, сякаш й бях направила комплимент.
— А ти? — попита тя. — Тук ли живееш сега?
— Да.
— Значи теб видях на автобусната спирка?
— Да.
— Не бях сигурна. Сега изглеждаш различно. Косата ти е много по-къса…
Започна да отваря вратите към терасата. По заяждащите дръжки съдех, че отдавна не го е правила. Най-накрая излязохме навън с по чаша в ръка и се настанихме около масичката.
— Дадох цяло състояние за апартамента — продължи да бъбри тя. — За същите пари в Ланкастър щях да си купя къща с четири спални.
— Не се съмнявам.
— Добре изглеждаш.
Не бях забелязала, че ме гледа изпитателно. Усмихнах й се.
— И се чувствам добре — уверих я аз. — По-добре от всякога.
Сложи ръка върху коляното ми.
— Радвам се, Катрин. Наистина. Да забравим лошите неща от миналото, искаш ли?
Възмущението ми нарасна. Това беше добре, защото иначе щеше да ме завладее убийствен гняв, който щеше да ми се изплъзне от контрол.
— Да — съгласих се аз.
Силвия отпи от чая си. Птичките пееха, градината, макар и доста занемарена, беше спокойна и тиха. Все едно седяхме някъде из провинцията под галещите топли слънчеви лъчи.
Изведнъж чух мелодичния й смях.
— Обзалагам се, че си се шокирала, когато се появи в службата ти. Спокоен и овладян се явява за интервю.
— Да, имаше нещо такова.
— Казах му да не го прави. В Лондон има много работа, но той искаше да те изненада. Каза, че ще се опита да се сдобри с теб, да провери дали не може отново да сте приятели.
— Нямахме голяма възможност да говорим светски. Чакаха ни куп други кандидати.
— Той е добър човек, да знаеш. Наистина е добър.
Запитах се на коя планета живее, какво й е казал, с какво я е запленил, за да я накара да вярва на него, а не на мен. Или може би просто тя вярваше на онова, на което искаше да вярва.
Реших да се включа в играта й: да, добър човек е, но ми се стори малко прекалено. Затова си представих, че говори за Стюарт, и кимнах.