— Много тежко му беше — продължаваше тя. — В затвора не са мили с бившите полицаи.
Радвам се, помислих си аз. Тя какво очакваше да кажа: горкият Лий! През какво изпитание е минал!
— Имаш ли друг сега? — попита Силвия с кокетна усмивка и леко ме сръга в ребрата.
— Аз ли? — попитах усмихната. — Не. Не съм срещнала друг. Знаеш как е. Голям град, работиш много…
Кимна с разбиране.
— Да, и аз излизах с разни мъже, но така и не срещнах човек като Лий. Той е специален. Но ти, разбира се, го знаеш.
В следващия миг погледна през вратите към вътрешността на апартамента, сякаш е чула шум. Внезапно ме обзе ужас.
Той беше там; беше в апартамента. През цялото време е бил вътре.
— Какво ще правиш? — попита Силвия.
Тонът й беше напрегнат и тя не откъсваше очи от вратите и тъмнината вътре.
— Нищо — отвърнах аз небрежно.
— Чудесно — обърна се тя към мен с облекчена усмивка.
Бяхме изпили чая и нямаше причина да оставам повече. Освен това исках да избягам оттук възможно по-бързо и никога да не се върна. Но преди това трябваше да мина през апартамента.
Насилих краката си да се раздвижат и когато влязох отново, вече се чувствах по-добре. Вътре беше тихо, с изключение на шума от миенето на чашите и безгрижното чуруликане на Силвия: колко е хубаво да се видим на кафе, да излезем някоя вечер; наближава рожденият й ден — ще искам ли да дойда?
От тясното антре виждах спалнята, защото вратата стоеше широко отворена. Леглото не беше оправено. Вратите на гардероба също зееха, вътре бе препълнено с разноцветни дрехи. Навярно си бях въобразила; наистина нямаше къде да се скрие човек. Той въобще не беше тук.
На входната врата тя ми се усмихна мило. Дойдох да я предупредя, а сега не бях в състояние да го направя. Исках да й кажа да му предаде, че ако се приближи до мен, ще го убия, да, буквално щях да го убия. Но нищо не казах.
Вместо това й се усмихнах, обещах да поддържаме връзка и тръгнах към главната улица и автобусната спирка. Усещах как ме наблюдава от прага на къщата.
Чувствах се невероятно свободна. От години не бях се чувствала така. Докато стигна главната улица, само дето не танцувах. Все още нямах план за действие, но поне можех да започна да съставям такъв.
От Хърн Хил отидох в Камбъруел. Автобус номер 68 ме откара до „Модзли“. Стюарт свършваше работа след половин час. При спешен случай би се задържал с часове, но се надявах да няма такъв.
Седнах на ниската каменна ограда. Приличах се на слънце, клатейки крака. Наблюдавах как автобусите пристигат и заминават, как хората минават…
За малко да го изпусна. Беше си тръгнал по-рано. Крачеше уверено към спирката.
— Ей ти — подвикнах аз.
Стюарт се обърна, видя ме и лицето му засия. Тръгна към мен и ме целуна по устата. Седна до мен на оградата.
— Здравей. Какво правиш тук?
— Чакам корабът ми да пристигне.
— И има ли шанс засега?
— Доста добър.
— Хайде да намерим хубава кръчма и да изчакаме там — предложи той. — Какво ще кажеш?
Влязохме в „Бул“. По никакви стандарти не беше хубава кръчма, но беше най-близо. Градината гъмжеше от народ. Явно там отдавна пиеха бира, затова седнахме вътре. Поръчахме си бутилка вино и слушахме откъслечните разговори, които долитаха отвън.
— Мислех за почивката — подхвърли той.
— Каква почивка?
— За която говорехме, когато още беше студено. Така и не направихме резервации.
— Заради теб и защото постоянно работиш.
— Дори да е така, нека предприемем нещо.
Погледнах навън и отпих от виното. Напоследък можех да изпия две чаши, без да ми се завие свят.
Той каза още нещо, но не го чух. Изведнъж си дадох сметка, че може да е било важно.
— Какво каза?
— Да си резервираме места за някое хубаво кътче през есента.
— Не каза това!
Изчерви се и ме погледна. После повтори казаното преди малко:
— Добре е да си резервираме хубаво място за медения ни месец. Не се смей.
— Не се смея, но преди това не трябва ли да се случи нещо?
— Май разместих реда.
Сега вече той разполагаше с цялото ми внимание.
— Тогава действай в правилния ред — наредих аз.
Отпи голяма глътка вино и ме погледна.
— Добре. Кати, ще се омъжиш ли за мен, а после да отидем на някое горещо местенце за медения ни месец?