Не отговорих веднага и той, изглежда, реши, че е объркал нещо, защото веднага добави:
— Не ме бива за това. Нямам представа какво да кажа, как да го кажа. Знам само, че те обичам и рано или късно ще се оженим и ще живеем щастливо до края на живота си. Редно е, естествено, да те попитам дали искаш и затова ти взех това.
Бръкна в джоба си и извади малка кутия.
Гледах кутийката дълго. Не исках да го изтезавам излишно; не мога да кажа, че бях объркана в момента. Знаех, че повече от всичко искам да се омъжа за Стюарт и да съм с него до края на живота си.
Но не още.
Той ме гледаше съкрушен. Изражението му късаше сърцето ми.
— Отговорът е „не“, нали?
— Отговорът е „не още“ — уточних аз.
— Това добре ли е?
Не издържах повече да гледам тъжните му очи. Станах, настаних се в скута му и го целунах, дълго и страстно. Един от пияниците отвън дойде за още бира. Видя ни и подсвирна, за да ни насърчи да не спираме. Според мен Стюарт дори не го чу.
Накрая се прибрахме направо на Талбот Стрийт и се качихме горе. Не проверих входната врата нито веднъж. Втурнахме се тичешком в апартамента му и започнахме да се разсъбличаме. Дори не стигнахме до спалнята, а се любихме на пода във всекидневната; направихме същото в кухнята, а после — в банята.
Часове по-късно лежахме в тъмнината, бризът, който нахлуваше през прозореца, стана студен, а той прошепна:
— Задръж го. Задръж пръстена. Задръж го, докато твоето „не още“ стане „да“.
Вторник, 22 април 2008 г.
Събудих се внезапно. В един миг спях, а в следващия бях напълно будна. Сърцето ми биеше лудо.
Какво имаше?
До мен Стюарт се размърда. Прегърна ме и нежно ме притегли към себе си.
— Заспивай — промърмори сънено той.
— Чух нещо — обявих аз.
— Сънувала си.
Постави ръка на кръста ми и ме притисна. Лежах, но сърцето ми продължаваше да бие лудо. После чух шума отново. Затръшване.
Нямаше смисъл. Едва ли щях да заспя пак.
Станах от леглото, като внимавах да не го събудя отново. Облякох тениска и къси панталони. На пръсти излязох от спалнята.
Апартаментът тънеше в мрак. Погледнах към входната врата; изглеждаше наред. Отидох до прозореца и надникнах навън. Не забелязах никакво движение. Само в далечината се чуваше самолет. На фона на тъмното небе светлините му грееха като звезди.
Вече възнамерявах да си легна и отново го чух. Тупване, сякаш нещо падна на пода.
Идваше някъде от къщата… отдолу.
Хрумна ми да събудя Стюарт; нивото на напрежението ми беше високо — някъде към 70 или 80. Ръцете ми трепереха, краката едва ме държаха. Зачаках. Не последва нищо.
По дяволите. Няма да правя това до края на живота си! Ще отида да проверя!
Боса прецапах до вратата, поколебах се за миг, но я отворих. Стълбището беше тъмно, а от долните етажи долиташе течение. Изчаках сърцето ми да престане да бие така лудо. Няма от какво да се тревожа, повтарях си аз. Това е нашата къща. Тук сме само Стюарт и аз и никой друг. Иди и погледни.
Тръгнах да слизам, но оставих вратата на Стюарт отворена. Светлина идваше от входното антре на апартамента и от прозореца на площадката, иначе цареше тъмнина.
Стигнах до входната врата на моя апартамент, спрях и се заслушах. Не се чуваше нищо.
Това беше пълна глупост!
Продължих да слизам надолу. Движех се край стената, за да не скърцат стъпалата. Сега течението се усещаше по-силно.
Вече виждах входната врата; беше плътно затворена; нямаше признаци да е била отваряна.
И изведнъж — ТРАС! — съвсем наблизо.
Не беше много силно, но достатъчно, за да подскоча. Клекнах да видя през перилата вратата на апартамента на госпожа Макензи.
Тя пак беше отворена, широко отворена.
Застинала на място се взирах в тъмнината вътре. Чух шум като от затръшване на врата на шкаф, който отеква в апартамента. Вътре имаше някого.
Започнах да дишам бавно и дълбоко. Опитвах се да се съсредоточа и да помисля. Беше лудост, нямаше начин някой да е вътре. Прегърнах се през коленете и изчаках паниката да отмине. Щеше, разбира се, да е по-лесно и бързо да се кача горе, да извикам Стюарт, а аз да вляза в моя апартамент и да проверя дали всичко е наред. Стигнах обаче дотук сама и сега нямах намерение да се предам.
— Кати?
Гласът зад мен ме накара да изкрещя и да подскоча.
— Ей, аз съм… Какво… Кати, извинявай, не исках да те стресна.