Цялата треперех. Едва успях да посоча към отворената врата.
— Чух… Чух…
— Всичко е наред. Хайде — дишай дълбоко.
Освен паниката усетих, че побеснявам.
— Какво, по дяволите… Защо не каза нещо. За малко да получа инфаркт!
— Мислех, че ходиш насън — сви рамене той.
— Никога не съм ходила насън!
— Добре, а сега какво правиш?
Погледнах към отворената врата. Ако имаше някой зад нея, сигурно го бяхме подплашили.
— Чух шум. Дойдох да погледна. И виж — вратата е отворена. Аз я заключих! Заключих я и я проверих, а сега е отворена!
Той издаде неопределен звук, отмести ме от пътя си, слезе на приземния етаж и запали лампата. И двамата примигнахме и закрихме очи, за да се предпазим от ярката светлина. Вратата все още зееше черна и пуста. Виждаше се известна част от пъстроцветния килим.
Стюарт ме погледна изморено, но застана на прага и се провикна:
— Ехо? Има ли някого?
Нищо, нито звук.
Влезе вътре.
— Внимавай — предупредих аз.
След секунда светлините в апартамента светнаха. Пропълзях надолу по стълбището. Сега, на светло, всичко изглеждаше по-малко заплашително. Стюарт стоеше във всекидневната на госпожа Макензи. Стоеше до дивана й бос, по боксерки.
— Тук няма никого — обяви той. — Убеди ли се?
Все още усещах течение.
— Виж! — посочих аз.
Долната част на кухненския прозорец беше счупена. Парчета стъкло лежаха на пода. През отвора нахълтваше нощният бриз и вледеняваше краката ми.
— Не се приближавай — посъветва ме той. — Ще се порежеш.
После, пренебрегвайки собствения си съвет, се приближи до прозореца.
— По отвора има козина — съобщи той. — Явно проклетата лисица се е вмъкнала.
— Проклетата лисица, а? — иронизирах го аз. — И е използвала чук, за да разбие стъклото, така ли?
Той дойде при мен, избягвайки счупените стъкла.
— Тук няма никого — увери ме. — Да си вървим горе.
Затворихме вратата. Стюарт не ми позволи да я проверя. Езичето беше щракнало, и двамата го чухме. Качихме се горе и Стюарт си легна. Аз останах в кухнята на запалена лампа да изпия чаша чай. Ръцете ми още трепереха, но въпреки това се чувствах съвършено спокойна. Направо не вярвах, че съм го направила: да сляза долу посред нощ, да изляза от безопасното убежище, да стана от леглото на Стюарт, да мина през вратата и да сляза по стълбите.
Въпреки разбитото стъкло, въпреки очевидното нахлуване в апартамента на госпожа Макензи — и то не от някакво животно, а от човек — аз се чувствах спокойна и овладяна.
И все още бях ядосана! Не само защото се бе промъкнал след мен, не само защото ме бе провокирал да извикам и така да предупредя влезлия с взлом, а и защото смяташе, че съм го направила аз — аз съм отворила вратата на апартамента. Не ме обвини направо, но го прочетох в очите му.
Започваше да се съмнява в мен, както навремето Клер, а после Силвия, полицията, съдията, лекарите… Всички.
Не се върнах в леглото. Включих телевизора и гледах разни програми, докато започна да се развиделява. Ту гледах телевизия, ту мислех за Лий.
Мислех как е нахълтал в апартамента на госпожа Макензи, как е стоял долу, слушал е как си говорим със Стюарт в апартамента горе, слушал е как се любим. Мислех за него и за евентуалните му намерения.
Най-после съмна. По лицето ми се стичаха сълзи. Не бях паникьосана, дишах равномерно. Вече определено ми се удаваше по-лесно да контролирам паниката.
Чух Стюарт да се надига и отидох да сложа чайника да заври.
Занесох му чаша чай.
— Добре ли си? — попита той със сънен глас.
— Да.
— Извинявай. Извинявай, задето те изплаших снощи.
— Няма нищо.
— Ще звънна на компанията по поддръжката на къщата да пратят някого да оправи прозореца. А и да сложат нова брава на вратата, става ли?
— Разбира се. Ще сляза долу да се приготвя за работа.
— Отсега? — Докосна ме по ръката. — Върни се в леглото…
— Часът е почти седем. Ще се видим довечера.
Целунах го. Той се обърна, за да дремне още пет минути, а аз го оставих. Тръгнах надолу към моя апартамент. Потребността да започна да проверявам още напираше, но вече съумявах да се въздържа. Вместо да оглеждам прозорците, вратите и завесите, проверих други неща.
Ако Стюарт, Алистър или който и да е ме беше попитал защо проверявам, нямаше да мога да обясня. Никой друг нямаше да забележи нещата, които забелязвах аз — малките знаци, че Лий е бил тук. Вратата беше заключена точно както я оставих, но това не означаваше нищо. Не бях в състояние да обясня откъде знам, че е бил тук в мое отсъствие.