По страните ми започнаха да се стичат сълзи. Той ги избърса с целувки. Прегърна ме и леко ме залюля. Напълно забравих за работата, която се бях престорила, че ми предстои. Забравих всичко за счупения прозорец, за стърготините по пода и за студеното течение, което бях усетила около глезените си. Забравих за всичко, освен за него и топлината на ръцете му върху тялото ми.
Сряда, 7 май 2008 г.
Следващите две седмици всичко вървеше чудесно. Мина официалната церемония по откриването на новия склад. Всички служители и работници се стараеха максимално. Началниците ни изпратиха благодарствено писмо за отлично свършената работа.
Всяка седмица ходех на сеанси при Алистър и сведох проверките почти до нула. Сега поглеждах предимно дали има разместени неща в апартамента. След нощта, когато заварихме вратата на госпожа Макензи отворена, не открих нищо нередно. Никакви шумове, никакви признаци някой да е нахлувал. Абсолютно нищо.
Стюарт, зает с довършването на изследването си, се прибираше късно. Аз оставах в моя апартамент, та той да спи необезпокояван, когато се прибере. В резултат на това не го видях почти цяла седмица.
С Каролайн се наслаждавахме на чаша чай и празни приказки — нещо, за което все не намирахме време напоследък. Точно ме разпитваше за Стюарт, когато получих съобщението.
К., забравих какво е да си у дома. Ще опитам да си освободя уикенда. Обичам те. С., х
След няколко минути звънна служебният ми телефон. Очаквах да е Стюарт, но не беше той. За моя изненада се оказа Силвия.
— Здрасти — подхвана тя. — Извинявай, че ти звъня в службата, но не знам домашния ти телефон.
Гласът й звучеше странно, а в далечината се чуваше шум от улично движение.
— Няма нищо. Как си?
— Добре. Разполагам само с минута. Искаш ли да обядваме заедно днес?
— Малко съм заета, Силвия…
— Моля те. Нямаше да те безпокоя, ако не е важно.
Погледнах към календара на бюрото си, в два часа имах среща, но дотогава щях да се върна.
— Добре. Къде да се срещнем?
— В „Джон Луис“, на Оксфорд Стрийт. В кафенето на четвъртия етаж. Знаеш ли го?
Не беше място, типично за Силвия, но познавах този тон: очакваше всички да се съобразяват с желанията й, сякаш планетата се върти около нея.
— Ще го намеря.
— Бъди там в дванайсет.
— Ще се постарая.
— Доскоро тогава. И, Катрин — благодаря.
Затвори.
Мислех за поканата й цяла сутрин. Чувствах се в умело поставен капан. Не биваше да се страхувам да се срещна с някого на такова място — пълно с хора, с много входове и изходи; за Лий щеше да е трудно да ме проследи там, освен ако тя не му помага. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да откажа.
Сетих се за слънчевата неделя преди много седмици, когато я изненадах; а вероятно и него. Не виждах къде би могъл да се скрие в апартамента, но начинът, по който тя се взираше в тъмната му вътрешност, ме навеждаше на мисълта, че той ни подслушва, че е там.
Във всеки случай, независимо дали беше капан или не, щях да отида.
Навън, далеч от климатика на офиса, беше изненадващо топло. Слънцето грееше и улиците бяха пълни със служители, запътили се към парковете и зелените площи, за да му се порадват. Вървях три преки пеша, после хванах такси. Не знам защо. Щом Силвия иска да се срещне с мен, ако той ме следи, значи със сигурност знае закъде съм се запътила. Или вече е в „Джон Луис“ и ме чака. Дали пък тази среща не беше нейно хрумване да ни събере за цивилизован разговор на неутрална територия? Не се страхувах, но изпитвах безпокойство, сякаш съм се отправила към нещо ужасно и непредвидимо.
Десет минути по-късно се намирах на странична улица, при един от задните входове на универсалния магазин.
В кафенето на четвъртия етаж имаше маса народ. Огледах се бързо наоколо и реших, че съм пристигнала преди нея, но изведнъж я видях да става от мястото си и да ми маха. Седеше отзад, при тоалетните, но не затова не я бях забелязала. Беше облечена в черна пола и бяла блузка, а не с обичайните си ярки цветове.
— Здравей — поздрави ме тя и за моя изненада ми предложи отворените си обятия и бузата за целувка.
— Почти не те разпознах — признах аз.
— Току-що ги купих. Отивам на интервю за работа. Понякога има смисъл да изглеждаш по-скромно.
Вече ми беше поръчала чай, а две понички с канела ни чакаха на масата.