— Точно както едно време — отбеляза Силвия. — Напомня ми за кафене „Парадайз“.
Огледах се. Не можех да си представя по-различно място от „Парадайз“, но не казах нищо.
— Е — подхвана тя жизнерадостно, — как вървят нещата?
— Благодаря, добре — отвърнах аз и зачаках.
— Значи Майк не получи работата, а?
Майк ли?
— Не. Липсва му опит. Да си барман в Испания не те въоръжава с необходимите умения да ръководиш склад.
Изгледа ме изпитателно.
— Не аз взех решението. Прецениха го, както постъпиха и с всички други. Той не се класира добре. Това е. Нищо не можех да направя.
Силвия сви рамене, все едно това не я интересува, и се загледа как пия чая си. Беше хладен. Запитах се откога ли седи тук. Преборих се с желанието да огледам помещението, за да видя дали Лий не се навърта наоколо.
— Аз бях, в случай че се питаш — обяви ненадейно тя.
— Какво беше? — не схванах аз.
— Човекът, който му каза как да те намери. Видях обявата за работа в „Ивнинг Стандард“ с името ти и телефоните за контакт. Пишеше: „За повече подробности се свържете с Кати Бейли“… Реших, че става дума за същата Катрин.
— Да, права си била. Аз бях.
— Съжалявам — промълви тя.
— Вече няма значение. Ти как си?
Така и не успя да ми отговори, защото в този миг телефонът й, поставен на масата помежду ни, звънна. Тя почти подскочи, грабна го и нервно се обади.
— Ало?
Преструвах се, че не я слушам.
— Да. Не, просто пия кафе с приятелка. — Погледна ме и се постара да ми се усмихне. — Не, не я познаваш. Защо искаш да се присъединиш към нас? Добре… Не, оставих го в службата. Защо? Добре, ще се видим след малко.
Затвори с почти облекчен вид.
— Извинявай — промърмори тя.
Стори ми се пребледняла.
Исках да попитам дали е бил той, но нямаше смисъл. Вече знаех. Бяха ми устроили капан. Той искаше да се доверя на Силвия. Телефонът, поставен на масата, се подслушваше. Нашият разговор се записваше.
— Гаджета… — подхвърли тя. — Знаеш какви са. Постоянно те проверяват.
— Така ли?
Свих рамене и се усмихнах.
— Е, трябва да вървя — обяви тя внезапно. — Исках само да ти кажа „здрасти“, да видя как си.
— И вече си тръгваш? — изненадах се аз.
— Да, съжалявам. Отивам на интервю. Ще ти се обадя. Пази се, Катрин.
Гласът й беше странен, сякаш оставаше нещо недоизказано.
Прегърна ме спонтанно и взе оставената под масата торба пълна с ярки, пъстроцветни дрехи.
Наблюдавах я как се отдалечава между масите.
Неделя, 11 май 2008 г.
Намерих бележката едва четири дни след като се срещнахме със Силвия в кафенето. Стюарт беше на работа и аз се хванах да пера.
Беше пъхната в джоба на широката ми пола; беше толкова малка, че едва ли бих я забелязала, ако по силата на навика не проверявах съдържанието на всеки джоб, преди да пъхна дрехата в пералнята.
Състоеше се само от четири думи. Всеки можеше да ги е написал, но знаех, че е тя.
СЕГА ВЕЧЕ ТИ ВЯРВАМ
Четири думи, надраскани върху сметка от кафенето в „Джон Луис“.
Всичко ме осени след няколко секунди. Чудех се дали не е прекалено късно. Питах се дали да не отида в апартамента й, да я измъкна и да избягаме. Но къде можехме да отидем? Замислих се защо да не го открия, да взема нож и да го изненадам; запитах се дали да не звънна на Стюарт в службата и да го попитам как да постъпя.
Накрая предприех единственото смислено действие: качих се в апартамента на Стюарт с мобилния си телефон. Без него там ми се стори тихо и пусто. Седнах до масата в кухнята и набрах номер.
— Може ли да говоря с офицер Холандс, моля? — попитах аз, когато отсреща вдигнаха.
Наложи се да изчакам няколко минути, преди тя да се обади. Междувременно слушах как полицай в участъка в Камдън успокоява някого по телефона:
— … дишайте дълбоко. Не се притеснявайте. Разполагате с време. Да, знам — трудно е, но ние затова сме тук…
— Ало? Кати?
Тонът й беше делови. Изведнъж се запитах дали постъпвам правилно.
— Извинявай, че те безпокоя. Притеснявам се за някого. За моя приятелка. Мисля, че е в беда.
Толкова рано в неделя вечерта кръчмата „Рест Ашуърд“ беше почти празна. Някои от редовните посетители седяха на бара, пиеха бира и обсъждаха пазара на недвижими имоти. Бях подранила. Взех си чаша бяло вино и се разположих на същия диван, където навремето седяхме със Стюарт, когато ме хвана за ръката и ми разказа как Хана го е предала.