Тя закъсня само десет минути. Не знам какво очаквах, но я разпознах още щом влезе през вратата. Джинси, черна тениска, късо подстригана руса коса. Беше по-ниска, отколкото очаквах, но с вид на човек, който е добре да е на твоя страна при физическа разправа.
Отиде до бара, взе си питие и се насочи право към мен.
— Кати?
— Как ме позна?
— Сама си — ухили се Сам.
Огледа заведението и предложи да излезем навън, в градината. Там имаше две маси.
— Благодаря, че се срещаш с мен — подхванах аз.
Смая ме готовността й да промени плановете си за вечерта и да приеме да се срещнем, за да чуе историята за Силвия.
— Няма нужда. Вечерта е прекалено хубава, за да я прекарам вкъщи.
Отпи от бирата и ме погледна с очакване.
Разказах й всичко: за приятелството ми със Силвия, как се отдалечихме, когато замина за Лондон, а аз се мъчех да скъсам с Лий; как я видях в автобуса, как Лий бе използвал адреса й, за да получи работа в моята служба. После й разказах за посещението си преди няколко седмици, за срещата ни наскоро и най-накрая — за бележката.
Извадих я от джоба си, разгънах я и й я подадох.
— Какво мислиш, че означава? — попита тя.
— Явно е приела, че Лий е бил брутален с мен, защото сега прави същото с нея.
— Казала ли ти е, че има връзка с него?
— Не точно.
— Спомена ли, че се страхува от него?
— Не, но много неща сочат в тази посока. Когато ми звънна за срещата в сряда, използва обществен телефон, а не мобилния си. Лий подслушваше моите телефони и четеше имейлите ми. Така разбра, че се готвя да избягам. Вероятно прави същото с нея. На срещата дойде облечена в доста нехарактерни за нея дрехи.
Сам ме погледна учудено. Имаше големи сини очи.
— Силвия винаги носи ярки дрехи — обясних аз. — Предпочита жълто, червено, лилаво, тюркоазено. В сряда носеше черна пола и бяла блузка. Отивала на интервю за работа. Нейните дрехи бяха в торбата с нея. Никога преди не го е правила. С начина си на обличане винаги се е откроявала в тълпата. Затова го правеше.
— А сега мислиш, че е искала да се слее с тълпата?
— Точно така. Най-вероятно той я следи, както правеше с мен. Освен това не носеше чанта, а само торбата.
— Нямаше чанта?
— Тогава не се замислих, но вероятно е сложил подслушвателно устройство в нея и затова не я е взела. Знам колко налудничаво звучи, но не е, когато си живял с такъв човек.
— Тя спомена ли нещо за него? Каза ли, че е нещастна?
— Не, но изглежда се канеше да го направи. В този момент обаче звънна телефонът й. Веднага след това тя си тръгна.
— Силвия ли е пъхнала бележката в джоба ти?
— Написана е върху сметката, а денят и часът съвпадат със срещата ни. Явно я е написала, преди да се появя.
Сам взе бележката и я разгледа, обърна специално внимание на написаните думи. Чудех се не се ли пита дали аз не съм ги писала.
— Слушай, защо изведнъж ще ми повярва? В съда даде показания, че Лий не ме е наранил, че съм психо и сама съм си нанесла ударите, а беше най-добрата ми приятелка! Какво е станало, та изведнъж да ми повярва?
Сам Холандс въздъхна дълбоко, огледа градината и се наведе по-близо към мен.
— Преди да се видя с теб, се отбих на адреса, който ми даде. Никой не ми отвори. Дано няма нищо обезпокоително, но наистина се притеснявам, че господин Брайтман се опитва да установи контакт с теб.
— Няма причина да се тревожиш за мен — отвърнах аз храбро. — Знам много добре какъв е, на какво е способен.
— Ще направя каквото е по силите ми — усмихна ми се тя. — Ще поразпитам, ще проверя дали е наред. Междувременно обаче той, изглежда, не е направил нищо, за което да му търсим отговорност. Докато не предприеме някакви действия, нямаме право да го държим далеч от теб.
— А онзи, за когото се представяше — Майк Нюъл… Полицията провери ли дали има приятел в Испания, готов да свидетелства, че е работил при него последната половин година? Въпреки че съзнавам — нищо не доказва, че Майк Нюъл и Лий Брайтман са едно и също лице.
— Остави това на мен. — Тя допи бирата си. — Ще поддържаме връзка. Междувременно ще наглеждам приятелката ти. — Изправи се и се протегна. — Боже, беше много дълъг ден.
— Сега не си ли дежурна?