— Не — усмихна се тя. — Ще изям едно къри и ще си взема дълга гореща вана.
Вървях с нея до кръстовището с Талбот Стрийт, където тя взе метрото.
— Не забравяй — обърна се Сам към мен на сбогуване, — ако ти трябва помощ, паролата е „Великден“.
— Няма — уверих я аз усмихната.
Прибрах се почти по тъмно. Все още се усмихвах, докато напъхвах ключа в ключалката. Без да го завъртя, вратата се отвори. Някой я беше оставил отключена.
Намерих вратата на моя апартамент заключена, както я бях оставила. Нищо не беше размествано, нищо не беше пипано, но ме обзе безпокойство.
Стоях в средата на всекидневната и гледах към балконските врати и градината отвъд. Проверих вратите към балкона. Бяха затворени и заключени; отворих ги. Независимо че слънцето залязваше, навън все още беше топло.
Портата в дъното на градината висеше на пантите. Стоеше така от една буря през февруари миналата година. Бях помолила компанията по поддръжката да я оправи, изпратиха човек, но той я закрепи само временно. И без това никой не използваше градината, затова не ме притесняваше, че портата зее полуотворена.
Наоколо цареше тишина.
Запитах се какво ли прави, къде е. Дали Силвия е заключена в банята си и кърви, докато някой дойде да я спаси, както Уенди ме беше спасила?
След време Уенди ми разказа, че когато той излязъл от входната врата, тя вадела продуктите от багажника на колата си. Изглеждал замаян, обясни тя, все едно е пил. Качил се в колата си и отпратил. Но не това привлякло вниманието й. Докато се настанявал на шофьорското място, забелязала кръвта по ръцете му и предницата на ризата.
За мое щастие не бил затворил вратата плътно. Щом се убедила, че е заминал, отворила и влязла. Викала: „Ехо?“, докато се качвала по стълбите. Намерила ме върху килима в стаята за гости. Помислила, че вече съм мъртва. Записът от разговора й на 911 беше пуснат като веществено доказателство в съда. Уенди се потресла, когато открила кървящо от стотици места голо тяло, което едва дишало. На мен ми беше мъчително да я слушам. Този ден за последен път присъствах в съда.
Неочаквано мобилният ми телефон звънна от чантата и аз неволно подскочих.
— Здравей — поздрави Стюарт. Звучеше адски уморен. — Липсваше ми днес.
— И ти на мен. Приключваш ли вече?
— Да. Дописвам някои неща и тръгвам. Пътьом да взема ли нещо за хапване?
— Звучи добре. Слушай, ще изляза за малко. Искам да проверя нещо в службата.
— Ще се връщаш в службата? — попита той с променен глас.
— Не се безпокой. Няма да се бавя. Вероятно ще се прибера преди теб.
В другия край на линията последва пауза.
— Кати, добре си, нали?
— Да, разбира се. Искам да го махна от главата си, за да не го мисля цяла вечер.
— Добре, но вземи телефона със себе си.
— Ще го взема. Доскоро.
— Обичам те.
— И аз.
Затворих и се замислих как ли съм звучала, ако някой ме е слушал. Дотогава избягвах да говоря със Стюарт от моя апартамент, в случай че Лий е поставил подслушвателни устройства. Запитах се колко ли време ще издържа.
Хванах автобус, който да ме откара в желаната посока. Движението не беше твърде натоварено, но докато стигна до улицата на Силвия, се стъмни. Мина час, откакто Стюарт ми се беше обадил в апартамента.
Този път вратата към къщата беше плътно затворена. Натиснах бутона на апартамент номер две. Чух звъна в задната част на къщата, но никой не отговори. Изчаках малко и отново позвъних. Погледнах си часовника. Девет и десет. Трябваше да си е вкъщи. По това време в неделя дори в Лондон повечето хора са си вкъщи. Звъннах отново. Този път по домофона се чу глас. Не беше Силвия, а някой друг.
— Очевидно я няма. Защо не се разкараш?
— Извинете, но имахме уговорка — излъгах аз. — Ще ме пуснете ли?
Не последва отговор. Домофонът мълчеше.
Е, не можех да стоя тук цяла нощ. Отидох до края на улицата, завих наляво и тръгнах към задната част на къщите, където несъмнено имаше алея. Беше съвсем тъмно и сигурно пълно с кучешки изпражнения, преобърнати кофи за смет и всякакви други ужаси, но поне някъде там се намираше задната страна на апартамента на Силвия и градината, където пихме чай, докато се наслаждавахме на слънчевата светлина.
Извървях двеста и десет стъпки — точно толкова изминах край фасадата на къщата й до края на улицата — и се изправих пред полусрината ограда. Опипах грубите тухли, хванах се за горната страна и се повдигнах, търсейки пролука, за да стъпя с обутия си в гуменка крак.