Сложих лакти върху оградата и се надигнах. Видях познатата градина и прозорците на апартамента — тънеха в мрак. На първия и втория етаж прозорците светеха весело и бяха широко отворени. Следователно се налагаше да съм изключително тиха.
Стъпих върху оградата и се замислих какво да предприема. Наистина съществуваше вероятността да не си е вкъщи — да е заминала за уикенда, да е на гости при приятели или при родителите си в Ланкастър. Да е успяла да избяга от него завинаги, за разлика от мен.
Или се намираше вътре и всички светлини бяха загасени.
Е, бях стигнала дотук. Не можех да се върна вкъщи, без да проверя. Прехвърлих крака към градината и се спуснах надолу; ожулих си задната част на бедрата и се проклех, задето бях излязла по лятна рокля.
Чувах шум и смях от апартаментите горе. Долиташе и класическа музика; навярно течеше тържествена вечеря.
Прекосих градината и се озовах на балкона към апартамента.
Изчаках очите ми да се приспособят към тъмнината и надникнах през прозореца във всекидневната. Беше такава, каквато я помнех: с плакати, с разноцветния диван, с валящи се навсякъде книги и списания. В дъното се виждаха вратите към банята и спалнята, ако се ориентирах правилно.
И двете бяха отворени.
Това реши въпроса; където и да беше, не я държаха заложница в собствения й апартамент.
Почувствах се доста глупаво. Хукнах към дъното на градината, очаквайки всеки миг някой да ме зърне и да се развика. Стигнах до оградата. От тази страна изглеждаше по-висока. Предстоеше ми да положа големи усилия, за да я изкача. Погледнах портата към алеята. На нея висеше голям катинар, което също не я правеше лесен път за измъкване. На няколко метра от портата видях стара кофа за смет. Макар и празна, миришеше лошо. Придърпах я до стената и се качих на нея под звуците на Втория концерт за пиано на Шостакович, които долитаха от къщата. Стъпих на капака и проверих дали ще издържи тежестта ми. Издържа. Ала в мига, когато се хванах за горния край на оградата, кофата се килна, а капакът с грохот се стовари върху земята. Музиката спря, чуха се тревожни гласове: „Какво беше това?“. „Най-вероятно лисица, скъпа. Не се притеснявай“…
Бързо се прехвърлих и за момент останах неподвижна, за да си поема дъх. Какво правех тук, когато можех да съм вкъщи със Стюарт, който вече сигурно се тревожи къде съм.
Време беше да се омитам. Където и да беше Силвия, поне бях проверила.
Качих се на автобус, който ме остави от другата страна на парка, на половин километър от вкъщи. Полувървях, полутичах през тъмнината, за да стигна до Талбот Стрийт. Небето беше ниско и покрито с облаци. Всеки момент щеше да завали.
С наближаването към вкъщи погледнах прозорците на Стюарт. Светеха. Беше се прибрал преди мен. Преодолях желанието да се кача направо горе. Вместо това отидох до задната алея.
Исках да помисля.
На връщане не срещнах жива душа, вече никой не се движи пеша из Лондон след стъмване, поне не и в предградията.
Само аз.
Със Силвия се беше случило нещо лошо. Знаех го със сигурност, както знаех името си. Толкова се бе променила; беше станала неузнаваемо кротка, а очите й имаха вид на очите на преследвано животно. Бях помислила, че Лий я използва, за да стигне до мен, но може би той не се интересуваше вече от мен, може би беше намерил друга, която да контролира.
Такива мисли се въртяха из главата ми, докато не погледнах към задната част на къщата и не видях, че завесите са дръпнати, а в трапезарията свети.
Застинах на място. Беше влизал вътре; вероятно още беше там.
За секунда ми хрумна да звънна на Сам Холандс, но се сетих, че може да е Стюарт — бях му дала ключ, — който се пита дали съм добре и е дошъл да провери.
В този момент нечия фигура застана до прозореца и аз се свих; само след секунда обаче въздъхнах облекчено. Стюарт, застанал до прозореца с мобилния си в ръка, натискаше бутоните. В същия момент моят телефон в джоба завибрира.
К., къде си? Все още ли си добре? С., х
Повече от всичко на света ми се прииска да го видя. Хукнах към изхода на алеята. Препъвах се в какво ли не, но се смеех, защото той беше тук и всичко беше наред.
Така се чувствах чак докато стигнах до входната врата. Пъхнах ключа в ключалката и вратата се отвори. Заключих отвътре и проверих вратата само веднъж, по-скоро по силата на навика. Исках да съм горе, при Стюарт, да ме прегръща и аз да не мисля за миналото, а само за бъдещето.