Пред вратата на моя апартамент спрях за момент и се заслушах. Нищо не се чуваше.
Завъртях ключа и отворих вратата. Пред мен се ширнаха всекидневната и трапезарията. И двете помещения бяха тъмни. Единствената светлина идваше откъм спалнята ми.
Нещо беше ужасно не наред. Защо Стюарт е изгасил светлините?
В следващия миг го надуших. Него. Веднага го разпознах и сърцето ми заби лудо, а стомахът ми се сви.
Лий!
Явно беше във всекидневната.
Опитах се да си представя къде се е скрил и чака да се прибера. Бавно отстъпих назад към площадката. Само лампата на нощното шкафче светеше. От новата си позиция виждах леглото в спалнята. Стюарт лежеше на него и приличаше на заспал. Точно се канех да въздъхна облекчено, когато отчетох, че в позата му има нещо неестествено, а и още беше с обувки. В следващия миг видях как върху бялата възглавница от главата му се стича нещо червено.
Тръгнах напред, преди да помисля.
— Стюарт! О, не!
Застанах до него и вдигнах главата му. В следващия миг с ужас погледнах кръвта по пръстите си. Той дишаше плитко и учестено.
Чух шум зад себе си и замръзнах.
Изправих се и бавно се извърнах.
Стоеше пред прага на спалнята и препречваше вратата.
И усетих нещо странно. Макар сърцето ми да биеше лудо и да се чувствах замаяна, същевременно бях и странно спокойна. Неизбежността го налагаше. Изпитах същото, когато се опита да ме убие миналия път. И тогава, разбира се, не успя да ме довърши. Щом тогава не успя, значи няма да успее и сега. Само дето не се засмях, преценявайки степента си на тревога — около 60.
— Господин Нюъл, колко мило от ваша страна да се отбиете.
Той се засмя, но същевременно долових известна несигурност у него. Не беше толкова едър, колкото някога, или аз бях създала образа на чудовището в главата си? Мисля, че и той не ме позна. Бях една съвършено различна Катрин, не онази, която знаеше.
— Новият ти тип не е кой знае какво. Лесно се хвана.
— Какво искаш?
— Да поговорим.
— Давай тогава.
За моя изненада той ми позволи да изляза. Погледнах към входната врата и се запитах дали да рискувам, но знаех, че не мога да изоставя Стюарт.
Запалих лампата до дивана и седнах. В джоба беше мобилният ми телефон. Докато той се придвижваше да седне срещу мен, натиснах бутона с надеждата да набера последния избран номер. Изчаках няколко секунди и прекратих връзката.
— Добре изглеждаш — отбеляза той. А после, за мой ужас, добави: — Липсваше ми.
— Нима?
— Естествено. Мислех за теб всеки божи ден. Не биваше да приключваме така. Не беше редно.
— Какво искаш да кажеш?
Усетих, че се ядосвам. Питах се как да се държа. Мило? Свирепо? Как бих спечелила повече време?
— Трябваше да ми кажеш.
— Какво да ти кажа?
— Че си бременна. Трябваше да ми кажеш, Катрин.
Тонът му беше тих, почти нежен.
Не вярвах на ушите си.
— За какво говориш?!
— Загуби бебето. Нашето бебе. Ако ми беше казала, щеше да е по-различно. Още щяхме да сме заедно.
— Искаш да кажеш, че нямаше да се опиташ да ме убиеш, ако знаеше, че съм бременна ли?
— Щях да те спра да се държиш така грубо със себе си. Щях да се грижа за теб, да потърся помощ…
Бавно поклатих глава.
— Ти наистина ме смяташ за виновна. Вярваш на собствените си лъжи.
— Катрин, стига. Знаеш каква беше. Разбира се, че ти си виновна. Затова трябваше да те намеря, да те видя отново. Да те спра да не се нараняваш. Да го направим както трябва. Да се опитаме да създадем ново дете. Ще бъдем семейство.
Гледах го и ми идеше да прихна. От всичко, което си бях представяла през последните четири години, това определено не влизаше в списъка.
— Имам нужда от едно питие — обявих аз. — Ти искаш ли?
Изгледа ме продължително със сините си очи и отвърна:
— Разбира се.
Отидох в кухнята и извадих бутилка вино от хладилника. Обмислях дали да не я използвам като оръжие. Явно и той се досети, защото се изправи и тръгна към мен. Точно тогава мобилният в джоба ми звънна.
Стояхме един срещу друг. Извадих телефона и погледнах дисплея.
— Не отговаряй — нареди той в момента, в който натиснах зеления бутон.
— Здравей, Сам. Как си?
Тя беше на другия край. Моята спасителка. Звучеше уморена.
— Видях, че имам пропуснато обаждане. Добре ли си?