Във вторник го чух да се качва по стълбите точно след единайсет. Дори стъпките му звучаха изтощено. Запитах се какво ли работи, за да е под такова напрежение.
Днес сутринта той отвори входната врата точно когато проверявах тази на апартамента си. Чух го да се качва по стълбите, но продължих да проверявам до последния момент; и без това бях закъсняла.
— Добро утро — поздрави той жизнерадостно. — Как си днес?
Изглеждаше във форма.
— Добре съм. А ти? Не си ли сбъркал посоката?
— Аз ли? — усмихна се той. — Не. Днес е свободният ми ден. Отскочих до пекарната да взема няколко кроасана. — Вдигна торбичката, за да ми я покаже, сякаш се нуждаех от доказателство, че е бил именно там. — Смятам да мързелувам и да прекаля с храната. Искаш ли един?
Явно съм го погледнала ужасена, защото той се усмихна и продължи:
— Явно не, защото си тръгнала на работа.
— Да — отвърнах аз навярно малко забързано. — Да остане за друг път…
Отново се усмихна и ми намигна съзаклятнически.
— Съгласен съм. — Отклони поглед от мен и попита: — Всичко с вратата ти наред ли е?
— С вратата ми ли?
— Не се ли затваря плътно?
Ръката ми все още стоеше върху топката.
— Не, не… Просто понякога заяжда.
Дръпнах я силно.
Хайде, моля те, върви си, повтарях си аз наум, но той определено не чуваше вопъла ми. Най-накрая се наложи да кажа „довиждане“ и да оставя вратата към апартамента си непроверена.
Все пак имах една дребна утеха — откакто Стюарт се нанесе, нито веднъж не заварих входната врата с дръпнато резе.
Понеделник, 17 ноември 2003 г.
Целия следващ ден прекарах в превъзбудено състояние. Припомнях си най-хубавите моменти от предишната вечер, притеснявах се кога — ако въобще — ще звънне и какво да кажа, когато това стане.
Накрая той звънна следобеда, непосредствено преди да си тръгна.
— Здравей, аз съм. Добре ли мина денят ти?
— Ами бях на работа… Сакото ти е още при мен.
— Не се притеснявай — засмя се той. — Ще ми го дадеш, когато се видим.
— А кога ще стане това?
— Възможно най-скоро. — Гласът му изведнъж стана съвсем сериозен. — Цял ден не съм спрял да мисля за теб.
За миг се поколебах, а после попитах:
— Какво ще кажеш за уикенда?
Този път последва пауза от другата страна на линията, а после:
— Не мога през уикенда. На работа съм. А и не мога да чакам дотогава. Какво ще кажеш за тази вечер?
Събота, 24 ноември 2007 г.
Снощи беше събирането по случай Коледа.
Имах усещането, че нещо в живота ми се е променило; за лошо, естествено. И то точно когато започнах да се чувствам в безопасност тук. Днес краката едва ме държат. Няма нищо общо с алкохола, защото снощи въобще не пих. Всъщност не съм пила алкохол повече от година; убедена съм, че няма да ми се отрази добре напоследък.
Не, днес сутринта земята под краката ми е някак различна и сякаш ще се строполя всеки момент. Проверявам апартамента почти непрекъснато, откакто станах в четири часа. Всеки път се налага да се подпирам по стените, докато извършвам ритуала. И все още не съм доволна; май отново ще се наложи да обходя целия апартамент, за да го проверя.
Снощи събрах цялата си смелост и излязох. Започнах да се подготвям отрано. Преди време да се подготвя за излизане вечерта означаваше да взема душ, поне половин час да избирам рокля и обувки, да се гримирам и среша, докато пия студено бяло вино, получавайки и отвръщайки на съобщения от приятелките си. С какво ще си облечена тази вечер? Не слагай синята рокля. Ще се видим по-късно.
Към днешна дата да се подготвя за излизане означава да проверя всичко; а после — отново да го проверя; след това — още веднъж, защото започнах огледа минута след началото на кръглия час. А после — пак, защото ми отне две минути по-малко от обичайното. От момента, в който се прибрах снощи, до момента, когато дойде времето да изляза, се посветих на проверяване.
В осем без десет излязох през входната врата и това ме изпълни с облекчение.
Бях пропуснала предварителното отбиване за по питие в пъба, но щях да ги догоня. Навярно вече отиваха към ресторанта. Забързана към Хай Стрийт си повтарях наум извинения за закъснението. И тогава видях Стюарт да идва насреща ми. Независимо от тъмнината, независимо от дългото ми черно палто и намотания около врата ми шал, той също ме видя.