Чух стъпки по стълбището и вратата се отвори със замах. Погледнах фигурите, нахълтали в апартамента. Бяха двама. Никога през живота си не съм се радвала толкова много да видя двама души.
Свлякох се на колене върху килима и се разплаках.
Сряда, 4 март 2009 г.
От мястото, където седях върху ниската ограда пред главното здание, го видях как тичешком пресича паркинга.
Стигна до мен, останал без дъх.
— Здравей — поздрави той. — Закъснях ли?
— Не — поклатих аз глава. — Отложиха малко. Ще започнат в и половина. Всички са в коридора отпред.
— Тя там ли е?
— Да.
Целуна ме.
— Стюарт, притеснен си — отбелязах аз.
— Малко. А ти?
— И аз.
— Да влезем. Да приключим с тази история.
Сам Холандс ни чакаше вътре.
— Как се чувстваш, Кати?
Изглеждаше елегантна в костюма си с панталон и направената прическа. Беше дала показания сутринта.
— Добре съм, благодаря.
— Отложиха малко заседанието — обясни Сам на Стюарт. — Господин Брайтман отново не се чувства добре.
— Каква изненада — подметна Стюарт.
Не ги слушах много внимателно. Оглеждах чакалнята и я търсех с очи. Къде е? Трябваше да е тук.
— Сам, къде е…
— Отиде до тоалетната.
Стюарт взе ръката ми и я целуна.
— Иди я потърси. Ще се видим вътре. Не гледай към него. Гледай мен, ако ти е нужно.
— Ти влизай. Аз ще се оправя — промълвих тихо.
Той тръгна към съдебната зала. Точно бяха отворили вратите.
— Най-добре и аз да вляза — отбеляза Сам. — Стига да не предпочиташ да остана при теб.
— Не, не. Сега ще дойда. Само да я намеря.
— Ще го осъдим здравата този път — увери ме Сам.
Само се усмихнах. Тя влезе в залата.
В дамската тоалетна Силвия стоеше пред мивката и гледаше отражението си в огледалото.
— Здравей — поздравих аз.
Беше си дала труда да си сложи грим, но въпреки това изглеждаше бледа.
— Страх ме е, Катрин.
— Знам.
— Вчера беше така смела. Всички те изслушаха.
— И теб ще те изслушат.
Тя се разтрепери. Приближих се и я прегърнах през раменете.
— Ще се справиш — уверих я аз. — А и няма лошо да се страхуваш. Но знаеш ли? Той се страхува повече от теб. Сега ти разполагаш с цялата сила. И още нещо — вече не може да ни нарани. Трябва да минем и през това, а после всичко ще е наред.
— Знам, знам, но…
— Чу ли гласа му първия ден? Почти шепнеше. Това остана от него. Той е нищо.
Кимна и се усмихна. После си пое дълбоко въздух.
— Не го гледай, ако не се налага. Гледай мен. Или Стюарт, или Сам. Там сме и те подкрепяме. Всички сме заедно, чу ли?
— Да.
— Да вървим — предложих аз.
— Само секунда — помоли Силвия.
Заровичка из чантата си и извади червило, яркочервено. Когато ме хвана за ръка, не трепереше.
Време беше.
Кралският съд в Лондон
Кралицата срещу Брайтман
Сряда, 4 март 2009 г.
Сутрешно заседание
Води се от Негова Чест съдия Маккен
Госпожа Скот: Моля, кажете името си.
Госпожица Бартлет: Силвия Джейн Лесли Бартлет.
Госпожа Скот: Благодаря. И така, госпожице Бартлет, откога познавате господин Брайтман?
Госпожица Бартлет: От пет години и половина.
Госпожа Скот: И сте имали взаимоотношения с него?
Госпожица Бартлет: Да.
Съдия Маккен: Бихте ли повторили по-високо, госпожице Бартлет?
Госпожица Бартлет: Да.
Госпожа Скот: Поддържали сте връзка с обвиняемия, когато е бил и в затвора, нали?
Госпожица Бартлет: Да.
Госпожа Скот: А след като го освободиха през декември 2007 година, отново сте се виждали с него?
Госпожица Бартлет: По онова време живеех в Лондон. Лий трябваше да стои в Ланкастър. Трябваше да се разписва в полицейския участък веднъж седмично и да се явява пред наблюдаващия го офицер… Не го виждах много често…
Госпожа Скот: Господин Брайтман посещаваше ли ви в Лондон?
Госпожица Бартлет: Да, при всяка възможност.