— Стюарт какво казва по въпроса?
— Тези два дни отсъства. Замина на голяма конференция в нова болница в Белгия.
Тя не откъсваше очи от пътя и изрази неодобрението си, като стисна устни. Накрая щях да й покажа писмото, трябваше да го направя. Но още не бях готова.
— Как ти се струва цялата тази история? — попита Сам.
— Не знам… Така поставен въпросът, не ми звучи добре.
— И на мен. Радвам се, че ми звънна.
— Питам се дали е капан.
— Е, още е зад решетките, така че няма да ни чака там. Днес сутринта звъннах в затвора.
— Писмото не е пратено от затвора.
— Забелязах. Явно е накарал някого да го изнесе незаконно. Ще отбележа това в доклада си.
Слязохме от магистралата и чухме сателитния навигатор на Сам да ни насочва със спокоен тон да завием наляво при следващата отбивка и да продължим напред два километра.
— Как е Стюарт?
— Добре е. И двамата сме добре.
— Как е да си омъжена?
Засмях се, преди да отговоря.
— Не е по-различно от преди. Пък и не е минало много време. Само пет месеца.
— Няма ли вече бебе?
— Още не. Да не би на теб да са ти се приискали деца?
— На мен не, но Джо настоява. Ще се оженим догодина.
— Сам, не си ми казала!
— Заедно сме от десет години. Време е.
— Направи ли ти предложение?
— Още не.
— Тогава ти му направи. Заслужава си. Ще ни поканиш ли на сватбата?
— Разбира се. Ще поканя и Силвия.
— Тя много ще се зарадва.
— Е, пристигнахме.
Индустриалната зона беше пуста. Минахме край лавка за храна със спуснати кепенци. Половината хангари бяха свободни; номер 23 не правеше изключение.
Сам паркира колата отпред.
— Виж там — подсказа тя.
Отстрани на хангара се виеше обрасла с бурени и плевели пътечка.
Сам тръгна по нея.
Отзад наистина се откриваше пустеещо място.
— Сега накъде? — зачудих се аз.
Вдигнах ръка да предпазя очите си от слънцето и погледнах към дърветата, които беше описал. Именно тогава видях нещо червено да проблясва на фона на кафеникавата земя.
— Виж — посочих аз.
Нещо червено се вееше като знаме. Приближихме го; мърдаше, сякаш е живо. Вече знаех какво е, но независимо от това се шокирах да го видя. Усетих сълзите в очите си и те закапаха, преди да успея да ги спра. Все едно виждах стар приятел и същевременно беше кошмарно.
— Какво е това? — учуди се Сам.
— Роклята ми.
Независимо от оръфаните й краища и многото лекета по нея, я разпознах.
— Само това ли? Стара рокля?
Беше вързана към стара ръждива лопата, забита в земята. Струпаните наоколо камъни създаваха впечатление за гроб.
— Не, това е някакъв маркер — отвърнах аз.
Тя го видя секунди след мен. В дъното на канавката вятърът развя кичур черна коса. При по-внимателно вглеждане отдолу се забелязваха бели кости.
— По дяволите! — изруга Сам и грабна мобилния си телефон.
— Мисля, че се казва Наоми — промълвих аз.
От задния джоб на джинсите измъкнах втория лист.
— Сам, добре е да видиш това.
Съжалявам за стореното на Силвия и на възрастната жена, която живееше под теб. Те бяха само средство, за да стигна до теб. Трябва да разбереш, че никой и нищо няма да ме спре да те намеря, Катрин. Оставям ти този подарък като знак, че съм готов на всичко. Нищо няма да ме спре. Колкото и дълго да отнеме, ще те чакам. Един ден ще бъда свободен, ще те намеря и ще бъдем заедно.
Чакай ме, Катрин.