— Съжалявам — промълви. — Нищо не се получи. Не исках да е така. Исках да е както трябва. Винаги така правя: прецаквам всичко…
— Лий — обадих се аз, — всичко е наред. Наистина…
Изчаках да се поуспокои. Оставих го на дивана и отидох да приготвя препечени филийки. Изяде ги, все едно не бе хапвал от седмици, а аз седях насреща и го наблюдавах, като се питах какво ли е станало и как да го накарам да ми каже. После пуснах душа и останах с него под струята. Измих остатъците от кръв докрай. Той стоеше облегнат на стената със затворени очи, а аз отмивах мръсотията от врата и гърба му. На дясното му рамо имаше сериозно охлузване, все едно бе излетял от кола и бе паднал на паважа. Дясната му ръка беше подута, а кокалчетата — ожулени; очевидно беше участвал в равностоен двубой. Тъмночервена черта се спускаше от лявата му подмишница чак до гърба. Възможно е да имаше и счупени ребра. Насапунисах косата му и използвах подвижния душ, за да отмия пяната. Повече кръв имаше в косата над дясното му ухо; беше засъхнала, но не се виждаше сериозна рана. Отмих кръвта; тя се стече в канала и изчезна.
Събота, 24 ноември 2007 г.
Бутах го с всички сили и усещах как у мен се надига писък, ала не излизаше от устата ми; от ужас сърцето ми биеше лудо. Опитах да го ритна с коляно в слабините, но внезапно, с изсумтяване, той се отдръпна от мен.
В първия миг забелязах само как някой дърпа Робин настрана, хванал здраво шала около врата му. В следващия миг мъжът го бутна силно и той падна на земята.
— Разкарай се — чу се нечий глас. — Разкарай се моментално, преди да те фрасна.
— Добре, приятел, добре. Успокой се. Няма проблем — промърмори Робин, изправи се бързо на крака, изтупа прахта от панталоните и пое след компанията, в която никой не бе забелязал нищо.
Оказа се Стюарт.
Продължавах да стоя замръзнала на място, с гръб, опрян в издрасканата с графити стена, и дишах учестено; понеже стисках силно ръце в юмруци, пръстите ми започваха да изтръпват. Усещах как наближава, въпреки че се борех с всички сили да го преодолея; наистина никак не исках да преживея пристъп на паника в единайсет вечерта на Хай Стрийт.
Стюарт се върна при мен, но не се приближи прекалено близо. Застана отстрани, та светлината от агенцията по недвижими имоти да осветява лицето му и да видя, че е той.
— Добре ли си? Боже, какъв глупав въпрос. Хайде сега, дишай дълбоко, дишай с мен.
Хвана ме за рамото и се направи, че не забелязва как трепвам. Накара ме да го погледна в очите.
— Поеми дълбоко въздух и го задръж. Хайде. Вдишай и задръж.
Гласът му беше спокоен, ласкав, но това не ми помагаше.
— Трябва да се прибера. Аз…
— Изчакай само секунда да се възстанови дишането ти.
— Аз…
— Тук съм. Всичко е наред. Онзи идиот няма да се върне. Хайде, дишай бавно. Дишай с мен известно време. Гледай ме и дишай. Точно така.
Стоях неподвижна и се съсредоточавах върху дишането си. Независимо от всичко — от целия ужас, от шока — усетих как ритъмът на сърцето ми се забавя. Не спирах да треперя обаче.
Вторачените му, непремигващи очи хем ме притесняваха, хем ме успокояваха.
— Точно така. Сега е много по-добре — обяви той след няколко минути. — Можеш ли да вървиш?
Кимнах, защото не вярвах на гласа си, и тръгнах. Краката ми трепереха и се препънах.
— Дръж се — поднесе ми той свитата си ръка.
За миг се поколебах и усетих как ужасът се завръща. Исках да бягам; да бягам бързо и да не поглеждам назад. Ала вместо това го хванах под ръка и се отправихме към Талбот Стрийт и вкъщи.
Изведнъж зад нас спря полицейска кола. От нея излезе висок, слаб полицай.
— Само секунда, ако обичате.
Разтреперих се още по-силно.
— Добре ли си? — попита ме Стюарт.
— Камерите за наблюдение са ви засекли — обясни полицаят. Подвижната радиостанция, закрепена към куртката му, писукаше и си говореше сама. — Някой май ви създаваше проблеми. Добре ли сте?
Кимнах енергично.
— Изглеждате притеснена и объркана — изгледа ме подозрително полицаят. — Да не сте прекалили с пиенето?
Поклатих глава.
— Просто… ми е студено — обясних аз през тракащи зъби.
— Познавате ли този господин? — попита ме полицаят отново.
Кимнах.
— Ще я изпратя до вкъщи — обясни Стюарт. — Живеем зад ъгъла.
Полицаят ни изгледа отново. В този момент колегата му от колата се обади:
— Роб, изскочи нещо спешно!