— Радвам се, че сте добре — подхвърли той вече почти до колата.
След секунда сирената се включи и аз само дето не изскочих от кожата си.
— Не обичаш полицаите, а — отбеляза Стюарт, но не с въпросителна интонация.
Не отговорих. По бузите ми се стичаха сълзи. Паникьосах се само от вида му, от белезниците, закачени на колана; сирената се оказа последната капка.
Докато стигнем до входната врата, Лий само дето не ме носеше. Бях се вкопчила в ръката му като в спасителен пояс и се страхувах да се пусна.
— Ела горе — предложи той. — Ще ти направя чаша чай.
Щом зад нас се хлопна входната врата, аз го пуснах. Проверих я само веднъж, защото Стюарт остана до мен. Дръпнах резето и отново го върнах; придърпах вратата и усетих как се клати; плъзнах пръсти по ръба към касата, за да проверя дали не зее. Искаше ми се да прегледам всичко втори път, но си дадох сметка, че той ме гледа. Насилих се да се усмихна леко.
— Благодаря. Вече съм добре.
Изчаквах го да се качи, та отново да огледам вратата, но той не помръдваше.
— Моля те, ела да пиеш един чай при мен. Ще оставя вратата отворена, за да можеш да си тръгнеш по всяко време. Искаш ли?
— Ще се оправя, благодаря — промълвих аз, втренчена в него.
Той не помръдваше.
— Моля те, Стюарт, излез и намери приятелите си. Вече съм добре, честна дума.
— Ела да пиеш един чай при мен — повтори той. — Вратата е заключена. Видях как сложи резето. В безопасност си.
Протегна ръка. Очакваше да я хвана.
Не я поех, но поне успях да се спра с проверките.
— Добре. Благодаря.
В безопасност си?! Какво странно нещо каза, помислих си аз, следвайки го по стълбите. Докато минавахме край апартамента ми, не погледнах към вратата от страх дали ще устоя на желанието да я проверя. И без това бях наясно, че тази нощ няма да спя.
Когато влязохме в апартамента, той запали всички светлини и сложи чайника. Вляво от кухнята имаше оформено като всекидневна пространство с два сводести прозореца. На первазите имаше зелена растителност. Приближих се и надзърнах навън. Въпреки тъмнината имаше хубав изглед към Хай Стрийт, където тълпи от мъже и жени продължаваха да се разхождат без никаква грижа на този свят. Оттук се виждаха дори покривите на къщите отсреща и проблясващите оранжеви светлини на уличните лампи от района на Лондон, разположен край реката; в далечината проблясваха светлините по върховете на небостъргачите във финансовата част на града.
Той ми сервира чаша чай на ниската масичка и седна в един от фотьойлите.
— Как се чувстваш? — попита ме нежно.
— Добре съм — излъгах аз през тракащи зъби.
Седнах на дивана — нисък, широк и изненадващо удобен. Обгърнах колене с ръце. Изведнъж се почувствах страшно уморена.
— По-късно ще се оправиш ли? — попита той.
— Разбира се.
Той се поколеба, след което отпи от чашата си. И продължи:
— Ако усетиш, че ще получиш пристъп на паника, ще ми се обадиш ли? Ще дойдеш ли да почукаш на вратата ми?
За миг се замислих над предложението му и не отговорих. Бих искала, ми се щеше да отвърна, понеже съзнавах колко е прав: несъмнено по-късно щях да получа пристъп на паника, но си давах сметка, че и диви коне няма да са в състояние да ме извадят от апартамента в такъв момент.
Реших, че ръцете ми вече са спрели да треперят, и рискувах да взема чашата. Отпих голяма глътка. Чаят беше горещ и колкото и да е странно, домакинът ми се беше справил прилично. Е, не бе сложил достатъчно мляко, но се пиеше.
— Съжалявам… — промълвих аз.
— Няма за какво. Недей да съжаляваш. Не си виновна ти.
Думите му отново отприщиха сълзите ми; оставих чашата и закрих лице с ръце. Почти очаквах да пристъпи към мен и да ме прегърне, за да ме утеши. Стегнах се да поема шока, но той не помръдна. След минути отворих очи и видях кутийка с книжни кърпички на масичката пред мен. Неволно се засмях, взех една и си избърсах очи.
— Страдаш от обсесивно-компулсивно разстройство, ОКР, — чух го да казва той.
— Да, благодаря, че ме осведоми — рекох аз, вече възвърнала гласа си.
— Търсила ли си помощ?
— Какъв смисъл има? — поклатих аз глава.
Погледнах го, но той ме гледаше безизразно.
— Ще си осигуриш малко повече свободно време — отвърна той и сви рамене.
— Не ми трябва повече свободно време, благодаря. Не бих казала, че програмата ми е запълнена.