Дадох си сметка, че започвам да звуча леко враждебно, и отново отпих от чая, за да се успокоя.
— Извинявай — обадих се след малко. — Не исках да прозвучи така рязко.
— Не се притеснявай — успокои ме той. — Права си: въобще не е моя работа. Беше страшно невъзпитано от моя страна да го изрека.
— Ти какво си? Психотерапевт ли? — усмихнах се аз плахо.
— Нещо такова — кимна той и се засмя. — Лекар съм в психиатричната болница „Модзли“.
— Какъв лекар?
— Клиничен психолог. Работя в отдела за преценка, а също и в клиниката за приходящи пациенти. Специализирал съм лекуване на депресии, но в практиката си съм се сблъсквал и с много случаи на ОКР.
Шибана работа, помислих си аз. Ето какво стана. Сега и друг разбра, че съм луда. Ще се наложи да се преместя.
Той си допи чая, стана и отнесе чашата в кухнята. Върна се с листче в ръка и внимателно го сложи на масичката пред мен.
— Какво е това? — попитах аз подозрително.
— Споменавам го за последен път, обещавам. Това е името на мой колега. Ако промениш мнението си относно търсенето на съвет, на помощ, поискай районния екип за душевно здраве да те препрати към него. Страхотен професионалист е. И специалист по ОКР.
Взех листчето. С четливи букви беше изписано: Алистър Ходж. Под името пишеше „Стюарт“ и следваше номер на мобилен телефон.
— Това е моят номер — обясни той. — Ако те обземе пристъп на паника по-късно, обади ми се. Ще сляза и ще стоя с теб.
Да, бе, помислих си аз, сякаш бих допуснала подобно нещо.
— Не искам да се срещам с никого. Не ми е по силите. А и какво ще стане в работата ми? Никога няма да ме повишат, ако разберат, че съм откачена.
— Въобще не си откачена — усмихна се той. — И няма причина работодателят ти да научи за консултацията. Но дори да решиш да не потърсиш никого, сама можеш да направиш много неща, за да си помогнеш. Ще ти препоръчам някои книги. Опитай релаксиращи терапии и други подобни. Нищо от това никога няма да бъде отразено в медицинското ти досие.
Въртях листчето между пръстите.
— Ще си помисля…
Вой на полицейска сирена отвън стигна до най-горния етаж.
— Време е да си вървя — промърморих аз.
Изправих се и тръгнах към входната врата. Тя продължаваше да стои отворена и нищо не ме спираше да изляза на стълбищния коридор. За миг ми се прииска да го прегърна; исках да разбера какво е да усетя ръцете му върху тялото си; дали щях да се почувствам в безопасност или не? Но споменът за ръцете на Робин върху мен все още витаеше в главата ми и това ме възпря.
— Може ли да те попитам нещо? — обърнах се аз към него.
— Разбира се.
— Защо ти не го направиш? Ти да ме лекуваш?
Той ми се усмихна. Стоях извън апартамента, а той — вътре; помежду ни имаше дистанция.
— Конфликт на интереси — отвърна.
Явно съм го погледнала объркано.
— Ако ще бъдем приятели — поясни той, — става много сложно. Няма да е професионално.
Преди да успея да реагирам, той ми се усмихна, пожела ми „лека нощ“ и затвори вратата. Слязох чак до входната врата на сградата и започнах да я проверявам.
Понеделник, 17 ноември 2003 г.
В ранните утринни часове преди развиделяване, когато се канех да заспя, той се придърпа по-близо до мен, стиснал зъби от болката.
— Катрин — прошепна в ухото ми.
— Ммм…
Последва пауза; отворих очи и видях силуета му до себе си.
— Излъгах те — промълви той.
Опитах се да седна, но той ме задържа.
— Изслушай ме. Излъгах те с какво се занимавам. Не съм само портиер в „Ривър“. Правя и други неща.
— Какви други неща? — промърморих аз.
— Не мога да ти кажа. Още не. Съжалявам. Но обещавам никога вече да не те лъжа за нищо.
— Защо не можеш да ми кажеш?
— По ред причини.
— А някога ще можеш ли да ми кажеш?
— Вероятно. Но не сега.
— Нещо лошо ли е?
— Понякога.
Последва пауза. Усетих как ръката му гали косата ми, как я отмята от лицето; правеше го невероятно нежно.
— Ако ме попиташ за нещо друго, ще ти отговоря.
— Женен ли си?
— Не.
— С някого ли си?
— Не.
Замислих се малко и тогава зададох следващия въпрос:
— Ще съжалявам ли, че се увлякох по теб?
Той се засмя и изключително нежно ме целуна по бузата.