— Вероятно. Нещо друго?
— Добър човек ли си или лош?
— Зависи дали ти си добра жена или лоша.
Премислих отговора му и реших, че е умен.
— Редовно ли ще се появяваш на прага ми наранен?
— Не, надявам се.
— Какво стана с другия тип?
— Кой друг тип?
— Онзи, с когото си се бил.
Пауза.
— В болница е.
— О…
— Но ще се оправи.
— Ще приемеш ли да те представя на приятелите си?
— Засега не. Но скоро. Стига да искаш.
Прокара ръка по бузата ми, надолу по шията и по голата ми плът, като ме докосваше внимателно и нежно.
— Още въпроси?
— Мислиш ли, че можеш отново да ме любиш?
С устни върху моите отвърна:
— Ще се опитам.
Събота, 24 ноември 2007 г.
Пристъпът на паника ме връхлетя точно в четири сутринта. Опитах се да спя, но естествено, не успях. Лежах в леглото и мислех за всичко случило се, като същевременно се стараех да не мисля за това. Изложих се на опасност, като излязох. Усещах апартамента точно толкова осквернен, колкото и себе си, макар да се бе случило на улицата. Долавях присъствието му навсякъде. Само едно нещо вероятно щеше да ми помогне да се почувствам по-добре, затова станах и започнах да проверявам.
Първата серия от проверки не потуши паниката и си дадох сметка, че е така, защото все още се чувствам омърсена от него. Съблякох се гола и напъхах всички дрехи в черна найлонова торба. Изсипах съдържанието на дамската си чанта върху плота в кухнята и мушнах и чантата в торбата; поставих торбата отвън, на площадката.
Влязох в банята и се изтърках от главата до краката, като се стараех да премахна усещането за Робин върху мен. Накрая кожата ми се зачерви порядъчно. Търках си зъбите, докато не си разкървавих венците, направих си гаргара, облякох чисто долнище на анцуг и тениска.
И отново проверих апартамента; не даде резултат. Половин час по-късно, докато още стоях върху тоалетната чиния и опипвах глупавия прозорец в банята, който дори не се отваря, си дадох сметка, че още се усещам мръсна. Именно стичащите се по бузите ми сълзи замърсяваха топлата ми плът.
Отново се съблякох. Чистите дрехи, които преди малко бях извадила от дрешника и облякла, натиках в коша за пране.
Отново застанах под душа. Стоях там трийсет минути и оставих водата да облива кожата ми; смъдеше ме от яростното търкане преди това; опитвах се да се насиля да го възприема като знак, че съм чиста.
Нищо не остана, повтарях си аз. Той изчезна; няма и следа от него. Него го няма.
Все още се усещах мръсна, взех четката и антибактериалния сапун и отново започнах да се търкам. Този път, когато приключих, в канала изтичаше розова вода. Това пробуди спомен за нещо неясно, болезнено като стара рана.
Седях на ръба на ваната, завита с поредната чиста хавлиена кърпа, прекалено уморена, за да започна отначало, но знаех колко е важно да го направя.
Все още загърната с хавлията, най-после приключих за пореден път и облякох чисти дрехи от дрешника. Пристъпът беше от лошите; не можех да се справя с него. Изпитвах изключително силно желание отново да проверя всичко, само още веднъж да го направя както трябва, за да съм сигурна — абсолютно сигурна — че апартаментът е безопасен.
Беше ми студено, треперех, а дрехите на гърба ме драскаха; от тях ме сърбеше и въобще не се чувствах уютно.
Направих единственото, което можех: отново застанах до вратата на апартамента и започнах отначало.
В седем и половина, вече капнала физически, нямах сили да продължа. За момент туширах паниката, като си приготвих топла напитка. Седнах трепереща на дивана и държах чашата с чай, очаквайки всеки момент тя да ме връхлети отново, но все пак полагах усилие да я прогоня. В този безбожен час по телевизията не даваха нищо сносно, но се улових, че със сухи очи гледам повторението на някакво състезание за интелигентност; кожата по цялото тяло ме смъдеше. Колкото и да е странно, звукът на гласовете ми действаше успокоително. Надявах се това да ме измъкне.
Постепенно треперенето понамаля, умората ме заля и аз се унесох за кратко. В следващия миг сепнато се събудих от вой на сирени.
Състезанието беше приключило и сега течеше един от онези безкрайни полицейски сериали с непрекъснато виещи сирени. По телевизията е, повтарях си аз, но беше прекалено късно; намерих някак дистанционното и изключих апарата.
Сгуших се в ъгъла на дивана. Стараех се да дишам тихо, за да чуя дали няма някакви шумове из апартамента. Треперенето се беше усилило и бях настръхнала от главата до петите.