Каролайн се отби при мен в единайсет.
— Да слезем ли долу за кафе? — покани ме тя жизнерадостно.
Запитах се колко ли е спала през този уикенд.
— Хайде по-късно. Искам да довърша тук.
— Господи, приличаш на смъртник. Не ми се видя да си пила толкова много.
Забележката й неволно ме разсмя.
— Добре ли си, Кати? До едно време в събота беше с нас, а после изчезна. Робин спомена нещо, че си искала да си легнеш рано.
— Да… Не се чувствах… Искам да кажа… Не знам. Наистина не излизам често.
— Да, малко са шумни — усмихна се тя. — Имам предвид момичетата. Но нищо не те извинява. По-млада си от мен. На колко си? Трийсет и пет? Нищо не те оправдава.
На двайсет и осем, исках да й отговоря, но — по дяволите — нямаше значение на колко години съм. Можех да съм и на шейсет.
— Ще слезеш при мен по-късно, нали? Искам да науча подробности за сексапилния млад мъж, който живее над теб.
Тя ми намигна и изчезна.
Прилошаваше ми от перспективата да се сблъскам с Робин. За щастие през по-голяма част от времето той работеше в друг офис. Ако извадя късмет, ще минат месеци, преди да го срещна отново.
Загледах се през прозореца и се замислих за мъжа, който живее над мен.
Петък, 28 ноември 2003 г.
Влязох в кафене „Парадайз“. Силвия вече ме чакаше на маса в ъгъла с чайник чай и двойно еспресо пред себе си. Седеше до запотен прозорец и въобще цялото заведение беше топло, влажно и ухаеше на току-що изкъпано неделно утро.
— Закъснях ли?
— Не ти поръчах поничка — целуна ме тя ентусиазирано по двете бузи. — Оставих сама да избереш с какъв пълнеж предпочиташ. Има с ябълки и канела…
— Ще взема и за двете ни от тях, искаш ли? — предложих аз.
„Парадайз“ беше като стар приятел. Преди години Силвия, аз и трите момичета, с които живеех в една къща по време на следването в университета, се срещахме тук веднъж месечно, бъбрехме за живота си, пропилявахме следобеда, докато пием кафе и унищожаваме купища храна. Карън и Лесли обаче се преместиха; Карън отиде в Канада да преподава в университета в Торонто, а Лесли — в Дъблин при родителите си. Миналата година Силвия се скара грандиозно със Саша и тя вече не посещава сбирките. Понякога ми пишеше имейли, но се сдоби с гадже, което й стана годеник, и двамата се преместиха в друга къща; животът на Саша постепенно се промени и вече не беше онзи, който споделяхме заедно.
Затова сега се срещах само със Силвия. Работеше като журналист в регионалния вестник на Ланкастър, но отчаяно копнееше да се измъкне от досадната провинция и да се премести в Лондон. Винаги съм си мислила, че тя би се чувствала добре в Лондон. Прекалено жизнена и дръзка беше за Ланкастър и се открояваше с русата си коса и обсипаните с изкуствени скъпоценни камъни дрехи.
— Приличаш на човек, който има новина — отбелязах аз.
Силвия се въртеше неспокойно на стола, а не беше в стила й да пристига първа за срещата.
— Още не — отвърна тя тайнствено. — А каква е тази история за появата на нов мъж? Едно пиленце ми каза, че си била на вечеря с мъж в костюм.
Пиленцето беше Маги, съквартирантка на Силвия, след като завършихме. Обличаше се винаги в черно, само понякога добавяше нещо бяло и обичаше да клюкарства.
Установих, че продължавам да се усмихвам широко.
— Е?
— По дяволите, Силвия, нищо не мога да скрия от теб, а?
Силвия нададе радостен писък.
— Знаех си! Как се казва? Къде го срещна? Бива ли го в леглото?
— Боже, ужасна си!
— Хайде, знаеш, че изгаряш от нетърпение да ми кажеш.
Отпих няколко глътки чай, а Силвия ме гледаше с очакване.
— Казва се Лий, срещнах го в „Ривър“ и третото не е твоя работа!
— А поразителен ли е?
Извадих си мобилния телефон от чантата и превъртях менюто, за да стигна до единствената снимка, която му бях направила. Излиза от банята, препасан само с пешкир през кръста; косата му е влажна, а синините по тялото му са поизбелели; има похотливо изражение.
— Боже, Катрин. Наистина е страхотен! Как така не го забелязах първа?!
Да, и аз се чудя, помислих си и определено изпитах самодоволство.
Малка бръчка се появи между грижливо оформените вежди на Силвия.
— От какво са тези синини? Да не е борец? Или каскадьор.
— Представа нямам. Държи се тайнствено.
Това възбуди любопитството на Силвия.
— Така ли? В какъв смисъл тайнствено?