Неочаквано последната страница се оказа също написана на ръка бележка:
Кати,
Благодаря, че премела материала. Това е добро начало. Звънни ми, чу ли?
И пак телефонният му номер в случай че съм загубила предишното листче, което — естествено — не се беше случило. Знаех съвършено точно къде се намира листчето, ако ми потрябва, но едва ли щеше да се случи, защото вече знаех номера наизуст.
Не, не възнамерявах да го ползвам.
Петък, 28 ноември, 2003 г.
Лий беше на работа в „Ривър“.
Отидох да го видя, облечена с червената сатенена рокля. Щом ме видя, лицето му стана неузнаваемо. Усмихнах му се и при влизането в клуба му намигнах. Цялата вечер, докато танцувах с познати или бъбрех на бара с хора, които не бях виждала от няколко месеца, а и по-късно, когато дойдоха Клер и Луиз, постоянно виждах лицето му сред тълпата на ръба на дансинга. Не спираше да ме наблюдава.
Към полунощ, погълнала няколко питиета, станах по-смела. Танцувах — този път сама — и го зърнах на прага. Привидно наблюдаваше други, но всъщност гледаше мен. Тръгнах по дансинга към него; очите му не се откъсваха от моите. Хвана ме за ръка и ме придърпа към коридора между залата на клуба и бара отпред; вървеше бързо, а аз се препъвах. Не преставах да повтарям:
— Лий! Лий? Какво, по дяволите…
Той отвори врата с табелка „Само за персонала“ и музиката изведнъж замлъкна; вратата се затвори след нас. Токчетата ми се хлъзгаха по циментовия под на коридора. Отстрани имаше друга врата; озовахме се в някакъв офис. Светлина идваше само от мониторите на видеокамерите, на които се мяркаха дансингът, входната врата, стълбището и пространството пред тоалетните. Той избута някакви купчини хартия от бюрото и те се разпиляха по пода. Вдигна ме, все едно съм перце, и впи устни в моите. Аз задърпах полата на роклята нагоре, за да не му пречи. С една ръка той съдра пликчетата ми, запрати ги на пода и ме изчука; яростно.
След няколко минути, без да сме си разменили и думичка, той си оправи костюма и излезе. Дори не ме погледна. Полулегнала върху бюрото, все още с разтворени крака, наблюдавах мониторите на видеокамерите. Той се появи на главния вход на клуба с вид на човек, току-що проверил дали няма нещо нередно на дансинга.
После погледна към камерата и се вторачи право в очите ми.
Огледах офиса, видях разпилените листове по пода, скъсаните си пликчета, метнати в ъгъла, и през ума ми мина: това е лудост! Какво, по дяволите, върша? Какво правя?
Понеделник, 3 декември, 2007 г.
Вече цяла седмица не съм на себе си, ден след ден. Виденията от миналото са кошмарни, а това означава, че не извършвам качествено проверките. Така е от случката с Робин. Нужно ми е време, за да изкарам всичко това от съзнанието си; после, на някакъв етап, отново ще съм в състояние да проверявам нормално и да закъснявам за работа само с половин час, а не с три.
Честно казано, не съм сигурна дали като се прибирам и чета за ОКР, постъпвам правилно. Медицинските термини ми напомнят за болницата, а аз се старая въобще да не мисля за там; и без това не помня кой знае колко от онзи период. Все едно всичко се е случило на някого другиго; все едно бях заспала, когато всичко стана прекалено трудно, за да го понеса, и по някое време преди около година и половина се пробудих — постепенно — обзета от неясно чувство, че съм още жива и все пак трябва да продължа да слагам единия крак пред другия, да се движа напред, а не назад. Можех, разбира се, да спра с проклетото четене и да започна да правя нещо конструктивно.
Чувам как Стюарт се връща късно вечер. Понякога ми се струва, че докато лежа, чакам да чуя стъпките му по стъпалата отвън. Той се старае да не вдига шум, когато се качва, но честно казано, винаги бих го чула. Чувствам се в по-голяма безопасност, когато го чуя да минава, защото знам, че долу входната врата е заключена както трябва. След като той мине, вече съм в състояние да заспя. Понякога се прибира след полунощ, сигурно изтощен.