Днес се улових, че на път за вкъщи минавам край библиотеката. Всички светлини вътре бяха запалени, а вратите се отвориха автоматично, когато минах край тях, все едно ме канеха да вляза. Избягвам подобни места — обществени места, но нещо ме застави да вляза. Край масите седяха студенти, неколцина бяха на интернет терминалите, двама от персонала подпечатваха книги и шепнеха високо.
Поразгледах наоколо и стигнах до раздел „Психология“. Сред заглавията потърсих нещо за маниите и неадекватното поведение. Попаднах на книгата, препоръчана ми от Стюарт, и прокарах пръсти по обложката.
Тук беше тихо; измъкнах том за стреса и отворих на съдържанието. Въобще не звучеше радостно. Зад гърба си чух шум и погледнах през рамо. Така както стоях между етажерките, не виждах никого.
Оставих книгата на място и отидох до края на прохода. Двама души работеха над отворени учебници. Около тях имаше разпръснати бележници, маркери, записки. На служебното гише сега стоеше само един човек — жена с къса коса и невероятно дълги обици. Отмяташе книги, които някакъв мъж й връщаше през плота.
Зърнах руса коса, снажна фигура, тъмносиня риза и уверена, целеустремена походка. Беше той!
Усетих как ми прималява; скрих се зад етажерките; сърцето ми биеше лудо. Прималяването не отмина, а последва причерняване и помещението започна да се върти пред очите ми. Дори не усетих как тупнах на пода.
Вероятно няколко секунди след това съм отворила очи и видях библиотекарката и още няколко души надвесени над мен. Опитах се да се изправя бързо, но главата ми се въртеше и се чувствах дезориентирана.
— Стой тук. Добре си, чу ли? Само секунда.
Говореше ми един от студентите: светлокос и прекалено млад, за да е с такава дълга брада.
— Искате ли да извикам линейка? — попита библиотекарката. — По това време вечер нямаме лекар на разположение и се опасявам, че…
— Добре съм, наистина. Извинявайте. Просто ми прималя.
Отново се опитах да се надигна. Този път младият мъж ми помогна. Бяха придърпали стол зад мен. С благодарност седнах.
— Наведи глава. Това ще помогне.
Огледах се за русия мъж, доколкото успях, преди студентът да постави ръка на тила ми и да натисне главата ми надолу. От мъжа нямаше и следа.
— Яла ли си? — попита студентът.
— Лекар ли сте? — обади се библиотекарката.
— Спасител съм. Учил съм „Първа помощ“ — отвърна той. — Тя просто припадна, това е. Дай й минута и ще се съвземе. Имам шоколад в чантата — обърна се той към мен. — Искаш ли малко?
Библиотекарката отвори уста да каже нещо, най-вероятно свързано с правилото да не се яде в библиотеката.
— Благодаря — промълвих аз. — Ще се оправя. Вече се чувствам по-добре.
Тя видя каква опашка се е извила пред гишето и забърза натам. Аз останах със студента. Имаше сламеноруса коса, накъдрена като на африканец, и брада, достатъчно голяма да побере храна, за да се нахрани четиричленно семейство.
— Казвам се Джо — представи се той дружелюбно и ми подаде ръка.
Стоеше приклекнал до стола ми насред раздел „Психология“.
— Кати — отвърнах аз и стиснах ръката му. — Благодаря, Джо. Съжалявам за случилото се. Попречих ти да учиш…
— Няма нищо. И без това заспивах.
Изправих се. Той веднага застана до мен, сякаш очакваше пак да припадна.
— Добре ли си?
— Да — уверих го аз. — Благодаря.
Дарих го с най-лъчезарната си усмивка.
— Изглеждаш по-добре — установи той. — Но наистина се строполи доста здраво…
— Е, време е да си вървя — кимнах аз.
— Разбира се. Но внимавай.
— И ти. Чао. Пак благодаря.
На излизане от библиотеката се усмихнах на жената зад гишето.
Свежият въздух ми подейства по-добре. Знаех, че не е той мъжът, когото видях. Фигурата му не беше същата, косата му имаше друг цвят. Беше изрусена, а не естествено руса като неговата.
Виждам го навсякъде и непрекъснато. Не може да е той; знам го — той е на стотици километри зад решетките на затвора. Продължава обаче да ме преследва и постоянно ми напомня, че няма да успея да избягам от него. Как ще избягам, когато постоянно е в главата ми?
На път за вкъщи, където щях да започна с проверката, извадих мобилния си и изпратих съобщение на Стюарт.
Здрасти. Благодаря за материалите за ОКР. Дано не се преуморяваш от работа. К.
Минаха няколко минути. При завоя към Талбот Стрийт пристигна отговорът.