— Изглеждаш ми малко бледа.
— Припаднах в библиотеката.
Вече стояхме в кухнята. Беше взел палтото ми и го окачи над своето кафяво сако на закачалката на гърба на вратата. Днес изглеждаше по-официално облечен; вероятно не бе разполагал с време да смени работните си дрехи; носеше тъмносиви елегантни панталони и синя риза с ръкави, навити до лактите.
— Припаднала си? Как така?
Издърпа един от кухненските столове, за да седна.
— Не знам — свих рамене аз. — Или днес не съм яла достатъчно, или просто съм уморена.
— Значи оставаш за вечеря — отсече той.
— Не… Не намеквах нещо подобно или…
— Оставаш за вечеря — повтори той.
Вареше супа, която ухаеше на домашна. Междувременно направи чай. Предпочитах аз да го приготвя, за да съм сигурна, че ще стане какъвто искам. Той вадеше чаши, наливаше мляко и бъбреше колко тежка седмица имал. И нещо за магазин за подправки на четири преки от нас, там продавали чудеса, каквито никога не бил виждал.
Взех чашата с чай; както и миналия път — въобще не беше лош, направо ставаше за пиене.
Извади няколко хлебчета от хартиен плик и ги пъхна във фурната да се затоплят. Наблюдавах го как се движи из кухнята и се чувствах сънена. Не убягна от вниманието ми, че нито веднъж не спомена ОКР.
— Пак благодаря за всички материали, които ми остави. Интересни са.
Той спря да работи и ме погледна. За момент ми се стори, че от плещите му се смъкна тежко бреме.
— Радвам се да го чуя. Помисли ли дали да не потърсиш помощ?
— Да, мислих по въпроса, но ми е трудно, както знаеш.
Постави на масата кутия слънчогледов маргарин, чинии, ножове и лъжици.
— Знам.
— Не правя всичко това за забавление. Проверките, имам предвид. Помагат ми да се чувствам в безопасност. Ако не проверя, как ще знам, че съм в безопасност?
— Не е ли по-добре да проверяваш само по веднъж и пак да си сигурна, че си в безопасност?
— Разбира се.
— Нали си наясно: няма логично обяснение защо трябва да правиш проверките многократно. Извършваш действията заради начина, по който се чувстваш, а не защото нещо се е променило физически и е направило обстановката опасна.
— Съмнявам се доколко терапията би ме избавила от това.
— Но си заслужава да опиташ, нали? Кажи?
Донесе две димящи купи със супа и ги постави на масата. После и хлебчетата, които прехвърляше от ръка в ръка, защото ги извади от горещата фурна.
Седна срещу мен и ме погледна право в очите.
— Благодаря за супата. Много си мил — смотолевих аз.
— Най-банална пилешка супа, но — моля.
Не откъсваше очи от моите; гледаше ме очаквателно, сякаш смяташе, че ще кажа или ще направя нещо и по някакъв начин то ще представлява стъпка напред. Запитах се дали така се държи и в службата си: вторачва ли се в пациентите си, докато те нарушат мълчанието? Аз обаче не изпитвах потребност да казвам каквото и да било. Желаех едно: да гледам; да имам причина да гледам и да не преставам да гледам.
Накрая той се предаде пръв. С пламнали бузи сведе поглед към супата. Приех го като своя лична дребна победа. Много ме биваше да се вторачвам в някого и да не отмествам поглед; научих този малък трик в болницата.
Супата беше вкусна, направо невероятна. Сгряваше ме и колкото повече ядях, толкова по-ясно си давах сметка колко гладна съм била.
— Кога хапна за последен път? — попита той, докато обирах последните капки от дъното на купичката с парченце хляб.
— Не помня, но едва ли е било толкова отдавна.
— Искаш ли още?
— Не, нахраних се. Благодаря.
— Да дойда ли с теб?
Смяната на темата ме завари неподготвена.
— Да дойдеш с мен ли? Къде?
— При личния ти лекар. Няма да вляза в кабинета, разбира се, но бих те съпроводил дотам. Няма ли да ти помогне? Нещо като морална подкрепа.
— Не, благодаря — отсякох аз, но избягвах да срещна очите му.
— За мен не е проблем. Ще си осигуря свободно време.
— Аз дори нямам джипи, Стюарт. Когато се преместих тук, не си дадох труда да се запиша при някого. — Изправих се рязко и краката на стола застъргаха по покрития с плочки под. — Благодаря за супата. Трябва да вървя. Знаеш каква съм: имам да върша важни неща.
Грабнах си палтото от закачалката, прекосих коридора и се спуснах по стълбите до входната врата. Слизайки надолу, ме обземаше чувството, че стените се стесняват и ще ме заклещят.