Господин Брайтман: Офицерите Лей и Нюман се появиха на вратата ми в шест часа сутринта. Бях работил предишните три денонощия и току-що си бях легнал. Бях дезориентиран.
Господин Луис: При разпита в полицейския участък на Ланкастър по-късно същия ден заявихте ли също — отново цитирам показанията ви: „Тя беше някой, когото просто разследвах. Когато я оставих, всичко с нея беше наред. Очевидно имаше емоционални проблеми“.
Господин Брайтман: (Не се чува.)
Господин Нолан: Господин Брайтман, може ли по-високо?
Господин Брайтман: Да.
Господин Луис: Правихте ли разследване на госпожица Бейли?
Господин Брайтман: Не.
Господин Луис: Нямам повече въпроси.
Господин Нолан: Благодаря. В такъв случай, дами и господа, давам почивка за обяд.
Четвъртък, 21 юни 2001 г.
Колкото до деня, когато ще умреш, най-дългият ден в годината е не по-малко подходящ от всеки друг.
Наоми Бенет лежеше с отворени очи в дъното на канавката, докато кръвта, поддържала я жива през двайсет и четирите години от живота й, изтичаше от тялото й и се смесваше с мръсотията и боклуците под нея.
Докато ту идваше в съзнание, ту го губеше, тя размишляваше за иронията на цялото положение: щеше да умре сега, след като бе преживяла и превъзмогнала толкова много неща и си бе въобразявала, че спасението е съвсем предстоящо; щеше да умре от ръката на единствения мъж, който някога я бе обичал истински и бе проявил нежност към нея. Той стоеше над нея, на ръба на канавката. Лицето му беше в сянка, макар че слънчевите лъчи проникваха през листата на дърветата и го къпеха в светлина; косата му бе като огрята от аура. Той чакаше.
Дробовете й се напълниха с кръв и тя се закашля; от устата й излязоха розови мехурчета и започнаха да се стичат на струйка по брадичката и шията й.
Той стоеше неподвижно с ръка върху лопатата и наблюдаваше как кръвта изтича от тялото й; не спираше да се диви колко е впечатляваща и как дори в момента на смъртта продължава да е най-красивата жена, която е виждал.
В един момент кръвта почти пресъхна и престана да тече. Той се обърна и се загледа в пустошта зад изоставения индустриален обект в периферията на нечия земеделска земя. Никой не идваше тук; хората дори не разхождаха кучетата си наоколо. Индустриални отпадъци, изхвърляни от десетилетия, покриваха земята, а между тях избуяваха плевели, ръждива вода от корозиращия метал се стичаше през канавката, която при дъжд отвеждаше мръсната вода на половин километър, за да я влее в реката.
Изминаха няколко минути.
Тя беше мъртва.
Вятърът се усили и той вдигна поглед към облаците, гонещи се по небето.
Внимателно се спусна по стръмния наклон на канавката, като използваше лопатата за опора, и стъпи на дъното. После, без да се колебае, я заби в черепа й. Първия път металът леко отскочи, когато се сблъска с костта. После той продължи да нанася удар след удар, да раздробява костта и плътта й. Не спря да нанася удари, докато не размаза лицето й. Зъби, кости и плът се превърнаха в отблъскваща смес.
След това тя вече не беше неговата Наоми.
Отново прибегна към ножа, за да отреже един по един пръстите на ръцете и да накълца дланите й, за да е сигурен, че не е останало нищо, по което да бъде идентифицирана.
Най-накрая пак взе окървавената лопата, за да зарие тялото с пръст и отломки, пясък и боклук, каквито имаше в изобилие в канавката. Не свърши работата много добре. Навсякъде имаше кръв.
Но когато вече приключваше и избърса сълзите си, пролени за пръв път, след като тя изненадано промълви името му, докато прерязваше гърлото й, първите едри капки дъжд започнаха да се сипят от небето.
Сряда, 31 октомври 2007 г.
Ерин стоеше на прага от близо минута; виждах отражението й в тъмното стъкло на прозореца. Продължих да обработвам данните на екрана на монитора и се питах как е възможно да е било тъмно, когато тръгнах за работа сутринта, и сега пак да е тъмно.
— Кати?
Извърнах глава.
— Извинявай — промълвих аз. — Бях се отнесла. Какво има?
Стоеше облегната на касата с ръка върху хълбока, а дългата й червеникава коса беше събрана в небрежна опашка на тила.
— Попитах дали си на път да свършиш?
— Не съвсем. Защо?
— Забрави ли, че днес е партито по случай напускането на Емили? Ще дойдеш, нали?