— Секунда, Кати. Спри.
Очаквах да продължи темата: лекари, терапия, евентуално подобрение и всякакви подобни глупости, но той ми подаде тежка торбичка.
— Какво е това?
— Още супа. Две порции. От фризера. Храни се, чуваш ли?
— Благодаря.
Буквално влетях в апартамента си. Останах за момент облегната върху вътрешната страна на вратата и дишах учестено. Торбата в ръката ми тежеше. Отнесох я в кухнята и поставих двете буци замразена супа във фризера. Хладилникът ми беше доста празен, забелязах. Стюарт имаше право: наистина е редно да започна да обръщам повече внимание на храненето. Нали не искам отново да припадна? Ами ако ми се случи в службата?
Проверих апартамента, но го направих някак вяло. Постоянно мислех за Стюарт. Беше страшно невъзпитано да го зарежа така. Но не можех да направя нищо; не зависеше от мен. Просто не понасям да ме насилват.
Вече нямам доверие на лекарите; не и след случилото се в болницата. Ако започна да им се поддавам, ако потърся помощ, рискувам всичко да се повтори, и то точно когато започвам да постигам известен напредък, когато имам работа, квартира и някакво подобие на живот. Стюарт ме вижда каквато съм сега: човек, който заради прекомерно многото време, посветено да проверява бравите на входната врата, забравя да се храни, припада в библиотеки и не търпи никаква конфронтация или съвети.
Той не ме вижда каквато бях тогава; няма представа какъв напредък съм постигнала.
Неделя, 7 декември 2003 г.
В неделя сутринта се разхождахме по плажа в Моркъм. Беше страшно студено. Вятърът духаше пясъка в лицата ни, очите ме смъдяха и сълзяха, косата ми се вееше като луда във всички посоки.
Обърнах се с лице към вятъра, хванах я, опънах я назад и я намотах на кок; не очаквах да издържи дълго, но поне нямаше да ми пречи известно време.
Той отново ме хвана за ръка.
— Красива си…
Викаше, за да преодолее шума на вятъра. Спуснахме се до брега. Вълните се разбиваха върху пясъка, а краката ни оставяха мокри дири. Вдигнах мида, изгладена и заоблена от морската вода. Косата ми отново се разпиля. Облаците над главите ни се надбягваха и ставаха все по-тъмни и заплашителни. Размотах тънкия памучен шал от врата си и се опитах да вържа косата си; през цялото време вятърът се бореше с мен, надсмиваше се над усилията ми.
— Лий… — провикнах се аз.
Той вървеше пред мен и мяташе камъчета във вълните.
Чу ме, върна се, но не изчака да заговоря. Обрамчи лицето ми с ръце и ме целуна; устните му бяха топли, с вкус на морска вода. Отказах се да прибирам косата си и тя се разхвърча около нас, а шалът, който бях забравила, че държа, литна във въздуха като своенравна птица.
Лий ме пусна, хукна след него, а аз се смеех. Шалът ту се допираше до земята, ту се издигаше, поемаше в различни посоки и плющеше на вятъра.
Накрая падна на мокрия пясък, както и очаквах; Лий ми го донесе, провесен върху пръста си. От шала се стичаше вода.
Хванахме се за ръце и се запътихме към градчето. От ресторантите се носеха изкусителни аромати. Влязохме в рибно заведение. Вратата се затвори зад нас и вътре ни се стори оглушително тихо. Поръчахме си риба и порция картофки за двамата. Седяхме на маса до прозореца. Наблюдавахме хората отвън. Вятърът придаваше причудливи форми на палтата и панталоните им.
— Ще ми се всеки ден да е като днешния — отбелязах аз.
Лий ме гледаше замислено, както правеше често.
— Напусни работа — предложи той.
— Какво?!
— Напусни работа — повтори и сви рамене. — Тогава всеки път, когато съм свободен, ще прекарваме заедно като днес.
— А от какво ще живея? — засмях се аз.
— Разполагам със средства. Ще наемем къща заедно.
Отначало помислих, че се шегува, но не беше така.
— Обичам си работата — отвърнах аз.
Това го разсмя:
— Постоянно се оплакваш от нея.
— Въпреки това не бих я зарязала. Благодаря обаче за предложението. Изкусително е.
Отвън бавно мина полицейска кола. Спря пред съседния магазин, но никой не излезе.
— Какво ли правят? — зачудих се аз.
Той ме погледна с блеснали сини очи.
— Какво? — попитах с усмивка.
— Трябва да ти кажа нещо.
Взе картоф и го сдъвка. Очите му не се откъсваха от моите.
— Добре — подканих го аз, но си помислих, че никак не ми звучи добре.