След това напушена се върнах в апартамента си, бясна, че заради тези двама идиоти ще закъснея.
Седнах на леглото и вдигнах очи към тавана, сякаш щях да ги видя през гипса и мазилката. През цялото време се мъчех да се преборя с неистовото желание да проверя отново дали прозорците са затворени.
Съсредоточих се върху дишането си със затворени очи, като се опитвах да успокоя пулсирането на сърцето си. Няма да се бавят, повтарях си. Той само оглежда; няма да се бавят; всичко е наред. Апартаментът е обезопасен. Аз съм в безопасност. Направих всичко както трябва. Входната врата е затворена. Всичко е наред.
Доста често някакъв звук ме караше да подскоча, независимо че идваше отдалеч. Врата на шкаф ли се затръшна? Вероятно. Ами ако са отворили прозорец горе? Долавях приказки, но прекалено приглушени, за да различа думите. Запитах се какъв ли е наемът. Щях да се чувствам по-добре, ако живея по-високо; но пък тогава трябваше да се лиша от балкона. Колкото и да мечтаех да съм недостижима, беше по-важно да имам резервен изход.
Погледнах си часовника. Почти девет без петнайсет. Какво, по дяволите, правят горе?! Допуснах грешката да погледна към прозореца на спалнята и естествено, се наложи отново да го проверя. С това се започна; после всичко тръгна отначало; отново от вратата. Бях на втората си обиколка, когато, стъпила върху тоалетната чиния, откъдето с пръсти проверявах ръбчетата на матовия прозорец, който дори не се отваря, чух вратата долу да се хлопва и навън изтрополиха стъпки.
— … безопасен квартал като цяло. Не е страшно да оставяте колата си тук.
— Може, но вероятно ще ползвам автобуса или ще си карам колелото.
— Има обща барака в градината. Ще ви съобщя подробностите за ползването й, щом се върна в офиса.
— Не се налага. Сигурно ще го оставям в коридора.
Ще го оставя в коридора? Какво нахалство. Там и без това цари безпорядък. Но пък така може би някой друг, освен мен, щеше да има грижата да проверява дали входната врата е заключена.
Приключих с проверката на жилището си и се захванах с вратата на апартамента. Не се чувствах съвсем зле. Изчаках да разбера дали вълнението ще ме обземе, дали ще изпитам потребност да обходя отново всичко, като започна отначало, но всичко се оказа наред. Бях направила всичко както трябва, и то само след втория път. Къщата беше смълчана. Така нещата ставаха по-лесни. А най-хубавото беше здраво заключената входна врата, което подсказваше, че мъжът в джинсите си е дал труда да го направи съвестно. В края на краищата, може да се окаже и не чак толкова лош наемател.
В девет и половина най-после се отправих към метрото.
Вторник, 11 ноември 2003 г.
Когато го видях за втори път, споменът за него бе съвсем избледнял. Наблюдавах го известно време. Изглеждаше съблазнителен, с чувствена уста и в него определено имаше нещо познато. Дали се бяхме целували в бар?
— Не ме помниш — констатира разочарован той. — Беше в червена рокля, а аз пазех входа на „Ривър“.
— Разбира се! Извинявай. — Клатех си главата, сякаш това щеше да влее малко здрав разум в нея. — Просто… Просто не те разпознах, защото си без костюм.
Това ми даде основание да го огледам оценяващо от главата до петите. Носеше къси панталони, маратонки и черен елек с емблемата на спортния клуб; изглеждаше доста по-различен от последния път, когато го видях.
— С костюм не е най-удобно да тренираш…
— Предполагам.
Изведнъж си дадох сметка, че съм се вторачила в краката му, а едва ли изглеждах най-прелестно след току-що приключилата едночасова тренировка в гимнастическия салон — с коса, вързана на опашка, и кичури, полепнали по потната ми шия… Като цяло — прелест.
— Е, радвам се, че се видяхме отново — плъзна поглед от гърдите до краката ми и обратно за част от секундата.
Не бях сигурна дали е напорист, или малко не наред. Но той приключи „огледа“ ухилен; не изглеждаше похотлив, а изключително секси.
— Да, и аз се радвам. Отивам… да си взема душ.
— Добре. Ще се видим скоро.
Изрече го, обърна се и хукна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.
Докато стоях под душа, съжалих, задето и аз не влизах като него в гимнастическия салон, вместо да си тръгвам. Тогава можехме да проведем истински разговор, а не да стоя с вързан език. За момент се запитах дали да не се помотая из кафенето и да изчакам да приключи с тренировката си. Прекалено достъпна ли щях да изглеждам? Прекалено отчаяна?