Как да се оправдая? Беше минало известно време, откакто бях с мъж. Последните, които ми бяха харесали, се оказаха партньори за по една нощ; с някои бях прекалено пияна, за да помня подробности. Не се осъждах за това, разбира се; просто се забавлявах, докато имам възможност. Навивах се, че за момента ми е писнало от връзки, наслаждавам се да съм сама и всякакви подобни глупости. Не беше ли време да укротя малко топката и да се замисля за бъдещето?
Докато си подсушавах косата в празната съблекалня, изведнъж ми хрумна: явно не съм изглеждала толкова зле, иначе нямаше да ме разпознае. Последно ме беше видял в червената ми сатенена рокля със спуснати по раменете коси. Днес бях в спортен екип, изпотена, без грим и с вързана на тила коса. Изглеждах съвсем различно, но той ме разпозна, щом вдигнах поглед; забелязах го в очите му.
И ми каза:
— Здравей отново.
Оттогава не бях стъпвала в „Ривър“, макар да излизах по няколко пъти седмично. Миналия уикенд гостувах на приятели в Шотландия — изтощително преживяване с изключително малко спане — но това не ме беше спряло да се отбивам за по питие след работа. В петък най-накрая се озовахме в „Роудхаус“ — нов бар на площад „Маркет“. Гъмжеше от народ заради промоцията на алкохола по случай откриването. И Сам, и Клер се уредиха с кавалери половин час след като пристигнахме. Известно време пих и танцувах, доволна от живота, и бъбрех с познати; по-скоро крещях в ушите им, за да ме чуват сред всичкия шум. Имаше няколко доста привлекателни мъже, но свободните и неангажираните не бяха много. Другите ги познавах или защото вече бях излизала с тях, или защото бяха излизали с някоя от приятелките ми.
Вече с нетърпение очаквах следващия уикенд. В петък имах уговорка да изляза с Клер, Луиз и сестра й Ема, а после уикендът беше на мое разположение. На път към колата се усмихнах и си помислих, че може да се озовем в „Ривър“.
Понеделник, 5 ноември 2007 г.
Като си тръгвам по-късно от работа, избягвам навалицата в метрото. Когато отначало се преместих тук, допуснах грешката да се прибирам в час пик и с всеки изминал ден пристъпите на паника ставаха по-лоши. Пред мен се появяваха прекалено много лица; прекалено много хора ме притискаха от всички страни; имаше прекалено много места, където някой да се скрие, а нямаше достатъчно пространство, за да избягам. Затова вече си тръгвам от работа по-късно; така пък компенсирам закъсненията си. Движа се постоянно, изкачвам стъпалата нагоре-надолу, крача по перона до последния възможен момент и непосредствено преди вратите да се затворят, скачам във вагона. Така със сигурност знам с кого ще пътувам.
Тази вечер загубих известно време, докато реша по кой път да се прибера. Всеки ден използвам различен маршрут с метрото и слизам или една спирка по-късно, или една — по-рано, вървя около половин километър и вземам автобус или отново метрото.
Обикновено последния половин километър извървявам пеша, като минавам по различни улици. Станаха вече две години, откакто се преместих тук от Ланкастър, и познавам транспортната система на Лондон като кореняк. Отнема ми много време и ме изтощава, но нали не бързам да се прибера вкъщи? А и е доста по-безопасно.
Веднъж слязох от автобуса на „Стюард Гардънс“ и прибирането ми пеша вкъщи бе съпроводено от фойерверки; в студения влажен въздух се носеше миризма на изгоряло. Прекосих Хай Стрийт и поех край парка, а при Лоримър Роуд се върнах обратно. Накрая стигнах до задната алея — ненавиждам задната алея, но поне е добре осветена — и оттам се озовах при гаражите. Погледнах над стената: светлината в трапезарията ми беше запалена, а завесите — дръпнати наполовина. Преброих шестнайсетте стъкла — по осем на всяка врата — които се открояваха като жълти правоъгълничета до мястото, откъдето започват завесите. Нямаше повече светлина. Значи никой не беше докосвал завесите, докато съм отсъствала от апартамента. Повтарях си отново и отново, без да спирам да вървя: апартаментът е безопасен; никой не е влизал в него.
В края на алеята има остър завой наляво. Почти бях стигнала вкъщи, на Талбот Стрийт. Преодолях необходимостта да стигна до края на пътя и тогава да се върна обратно; тази вечер успях да вляза след първия опит. Погледнах през рамо, докато завъртах ключа, който стисках в ръка, откакто слязох от автобуса. Входната врата се хлопна зад гърба ми; огледах дали плътно прилепва към касата и опипах дали някоя издатина няма да ми подскаже, че не се е затворила докрай. Проверих шест пъти, като ги броях: едно, две, три, четири, пет, шест; завъртях топката на дръжката също шест пъти.