„Май командвам кораб — установи Стен. — Сега да видим как угодниците на ван Дорман ще изпълнят заповедите му“.
Нямаше защо да се безпокои за тях — помощник-капитанът, навигаторът и старшият инженер също умряха в развалините.
Капитан трети ранг Стен командваше 23-ти флот. След два часа спасителните кораби дадоха сигнал, че доближават Кавит.
73.
От три дни въздухът над град Кавит напомняше за сивкава гъста супа с фиде. Това беше част от заблудите, които прикриваха евакуацията. Пътническите кораби не само трябваше да се промъкнат през таанските патрули отвъд Пограничните светове (с което се справиха успешно), но и да кацнат и да останат незабелязани толкова дълго, че да натоварят бежанците.
Пълното таанско въздушно надмощие също помогна мъничко. Имперските кораби излитаха толкова рядко, че таанците само от време на време проверяваха какво показват наблюдателните устройства и скенерите.
Кълбящите се пушеци над имперския периметър рязко ограничиха видимостта, а „супата с фиде“ заслепи почти всички останали детектори.
Тя се състоеше от отражатели — изобретение, предшестващо дори появата на самия Император. Първите отражатели били тънки ивички алуминий, които трябвало да пречат на радарите. Режели ги с дължина наполовина от дължината на вълната, която трябвало да блокират, и ги пускали от самолетите. На екраните отражателите изглеждали като плътен непроницаем облак.
Днешните отражатели бяха несравнимо по-усъвършенствани, можеха да направят безполезни не само радарните, но и инфрачервените и лазерните сензори. И си оставаха практически невидими — хиляди ивички биха се промушили заедно през иглено ухо.
Изстреляните в горните слоеве на атмосферата контейнери се взривиха и парченцата бавно се зареяха към град Кавит. Макар че бяха невидими, никак не улесняваха дишането.
Таанците вдигнаха обща тревога, когато изведнъж престанаха да получават данни от сензорите си, но с времето стигнаха до извода, че и тази тактика не е нищо повече от опит за забавяне на неизбежната последна атака срещу града.
Изобщо нямаха нужда от сензори — знаеха къде са имперските войски. Отражателите се превърнаха в досадна дреболия.
И тогава прозвучаха други тревожни сигнали.
Патрулите извън планетата внезапно съобщиха за вражески сили. Колкото и да не беше за вярване, на екраните се показаха два пълни имперски флота, устремени към Кавит — флотове, които според таанското стратегическо разузнаване не можеха да съществуват.
Вдигнатите по обща тревога таански кораби излетяха в космоса.
Разузнаването даваше правдиви сведения — единствената имперска ескадра в този сектор от пространството оставаше в резерв. Таанците бяха „нападнати“ от четирите разрушителя, придружили пътническите кораби до Пограничните светове. Четири разрушителя и почти хиляда малки безпилотни сонди.
Сондите бяха ракети от клас „Измамник“, натъпкани с електроника, която ги представяше като пълноценни бойни кораби в целия спектър освен във видимия му диапазон.
И поне веднъж на Империята й провървя.
Атаго престрои корабите си за сражение и полетя срещу нападателите.
А пътническите кораби се спуснаха с рев към град Кавит.
Разбира се, таанската пехота ги видя и съобщи незабавно, но докато докладът стигне до Атаго, тя беше на шест часа полет от планетата. И си имаше много по-сериозни проблеми от някакви си транспортни съдове, които според нея докарваха подкрепления за имперските наземни части.
Едва след час щеше да открие какво представляват тези щурмуващи я флотове на Империята.
Седем часа за евакуацията на един свят…
Реквизираните кораби на Суламора с корпуси като тъпоноси торпеда се наместиха на космодрума в базата и разтрошиха с тежестта си парчетиите.
И тогава влезе в действие евакуационният план на Килгър. Накрая той бе разделил цивилните на групи по петдесетима и във всяка се смесваха мъже и жени, които щяха да образуват гръбнака на новата дивизия. Цивилните си носеха само каквото можеха да натъпчат в малки еднодневки. През последните часове бяха прехвърлени в укритията най-близо до космодрума. Убежищата бяха съвсем набързо стъкмени и мнозина мирни граждани загинаха под непрекъснатия обстрел на таанците.
Стен крачеше напред-назад в командната зала на „Блатен паток“. Всички екрани светеха и показваха човешките потоци, напиращи към корабите, и небето, през което може би щяха да стигнат до спасението.