Така можеше да избяга от капана и да продължи да функционира разрушително за противника още известно време.
При атаката на тежко въоръжените жандармеристи склада за лодки бе разпертушинен показно. Примитивната ракета прелетя половин километър и забави окончателното му унищожение с десетина минути и струваше още два живота. Експертите намериха обгорялата рама със серийния номер щастливи, че всичко е приключило.
Програмата бе спряна и състава работил по нея разгонен светкавично без дори да погледне останките. В стремежа да се потули всичко, посяха семената на нещо невиждано.
Някой препрогамира останалите 11 робота от същата серия да възприемат като враг изчезналия робот и ги пусна да го търсят, надявайки се да изпълнят мисията си, още повече, че трябваше да го чакат на противникова територия, където ако беше оцелял, все някога щеше да се появи.
ЖЕЛЕЗА
… само две години по-късно…
Младши сержант Николай се събуди в утринния хлад с неприятен бронзов вкус в устата. Не бе вечерял, а май не бе обядвал предния ден. Не си зададе въпроса дали бе закусвал. Размърда хартиите и проскубаните парцали с които се бе завил. Провери арсенала си, за всеки случай. Измъкна се безшумно и изпълзя на четири крака от шахтата в която се бе сврял. Парцалите от някаква екзотична униформа му придаваха страшен вид. Жалко, нямаше кой да го види. Бе изгубил представа за времето. Броеше само зимите като особено неприятен сезон.
Провря се между камъшите и се запита:
— Ако бях сержант, какво щях да направя? — глупости, от години нямаше кой да го произведе сержант, лейтенант или капитан. Можеше дори да се назове генерал, ако поиска. Пред себе си не можеш да станеш по-велик. Винаги си задаваше именно този въпрос. Сержанта винаги знаеше правилния път. Никога не се съмняваше и не мислеше като офицерите. За да оцелее трябваше да е сигурен в правилния си избор. Като сержант. После си отговори сам:
— На изток. Бойните действия там бяха с конвенционални оръжия. Гадостите сигурно са били по-примитивни. Преди месец видях птица. Движа се в правилна посока. Изпълнен със сигурност пое на изток с притичващо пълзяща походка която неусетно усвои. От колко време не бе виждал нищо живо освен насекоми и мъртви гори покрити с тънка кора мъх. Изкачи поредния хълм и в далечината видя поредното селище. Трябваше да се заобиколи отдалеч. Не искаше да попадне на мини и клопки. Схруска няколко насекоми и попътно си преслади с млади стебла трева, най ги обичаше. Видя няколко широки гнезда картофи, разрови пръстта и напълни торбичката. По-хилавите зарови отново.
Продължи напряко през полето. Изкривените железа с няколко скелета му подсказа да не върви по пътя. След обяд попадна на пътна табела. Какво ли е било тук преди години? Барове и кафенета с момичета и млади майки. Магазини пълни с храна. Животни във всяка къща. Можеш спокойно да си пуснеш котлона и да си направиш храна както я правеше майка му.
Детството не продължава вечно. Сега нямаше никой. Не можеше дори да си запали огън спокойно. Ако запалеше до две минути лазерите от небето щяха да направят няколко декара кръгли базалтови плочки с демонична систематичност. Преди време запали една гора. Автоматите отгоре си направиха фоерверките и като прецениха, че пожара е от техните попадения спряха. Не му се рискуваше да го опекът за едното ядене. Като намереше шахта под земята щеше да си изпече картофите. Мина времето когато буташе по надолнище някой автомобил и се любуваше на атаката на лазерите от далеч. Сега търсеше море и голяма дървена лодка. От шест дни вървеше натам. Морето бе близко. Видя го от един връх и вървеше натам. Много се колебаеше да хвърли ръчните гранати и двата автоматични пистолета за да му е по-леко, но се отказа. Рано или късно щеше да срещне оцелял. Тогава щяха да му трябват. Не може да е останал само той. Все някой е останал. През териториите които преброди за двете зими не срещна никой, но може да са се разминали или се криеха от него. Отдавна видя и кучка с малки кученца. Тази гледка го изпълни с надежда. Значи е оцеляло и мъжко куче. Жалко, че нямаше нейния нюх. Двата пъти когато бе виждал лазерна атака от далеч претърси районите. Сигурен бе, че поне едната бе предизвикана от човек. Като награда на любопитството си получи един далечен откос. Това му стигаше да разбере от първия път, че е нежелан или направо враг. Видя един плосък камък и започна да точи ножа си. Нищо метално по-дълго от педя не биваше да мръдне, иначе следваше лазерна атака. Този урок научи първата пролет след края. Не можеше да пали и огън.