— Излезте и застанете на кея така, че да ви виждам!
Двамата бяха замаяни и изпълзяха от лодката. Нямаха представа как ги вижда в тая тъмница и двамата имаха пистолети. Освен това единия взе и пистолета на убития на кея докато пълзеше. Това явно бяха пияни бандити и нямаше защо да ги жали.
— Хвърлете оръжието!
Нещо издрънча на цимента.
Николай хвърли един камък към съседната барака и двамата моментално стреляха по посока на звука. Това им реши съдбата. Закова ги и не провери дали са още живи.
Чак сега се провикна:
— Дикси, стой там където си!
Не последва отговор.
— Дикси!? Добре ли си?
Дикси чукна два пъти. Значи е добре. Безмълвно като сянка Николай се плъзна по пожарната стълба отново на покрива и огледа наоколо. Интересно, нямаше любопитни.
Спа на пресекулки и оглеждаше от време на време. На сутринта дойдоха и любопитните. Събуди го виенето на жена в сутрешния здрач на стотина метра. Не смееше да приближи. После се събраха хора и някой блъсна жената. Със сигурност не им бе много симпатична. Николай приближи тълпата и направи жест на жените да отидат до телата разхвърляни по цимента пред сградата. По откъслечни фрази разбра, че говореха същия език като Дикси. Поне нямаше да му се налага да учи нов език. Сега бе време да се наспи докато Дикси гледа през прозореца как отнасят телата.
По-късно, по обяд дойде възрастен мъж и разговора му с нея го разбуди. Поднасяше благодарности, че са ги отървали от бандата.
Настаниха се някак си в поломения пристан и заживяха. Покрай Николай се въртяха няколко дечица от градчето. Понякога пристигаше лодка отнякъде и той въртеше някаква търговия с каквото падне. Когато нямаше работа показваше на децата това на което го бяха учили в армията — хватки с нож и удари с ръце и крака. Подсъзнателно им преподаваше и философия на бойните изкуства, понеже като ученик бе посещавал три години и той такава школа. Не беше кой-знае колко напреднал, но неговия учител с голямо внимание и любов се занимаваше с него. Когато от групичката се открои дете, което попиваше идеите, а не само ударите и хватките, го облада желанието да го учи, да му предаде философията и мисията на боеца. Нямаше желание да възпитава побойници, намери дете на което да предаде думите на своя учител и то да има възможност ги разбере и възприеме. Толи не беше най-добрия боец в групата, откровено не ставаше за побойник, но попиваше и овладяваше с лекота Силата, чувстваше нейния повей и бързо се учеше да я насочва.
Толи се въртя покрай него няколко години и замина да учи в съседния град като му дойде времето.
До края на живота си Николай само още веднъж попадна на дете което можеше да приеме Силата, едно девойче Гелиа, пълно, с черни плитки присвити очи. Предаде му каквото можа, въпреки, че вече бе доста стар. По тези времена Толи имаше школа с която се Николай много се гордееше, и дори два пъти ходи да им се порадва. Колко хора обучи Толи и колко чувстваха Силата никой не знаеше. Гелиа предаде дарованието си само на едно от децата си. За жалост децата на Николай нямаха тази дарба. Може би някой от внуците или правнуците щеше да я има.