Артър Милър
Фокус
Предговор от автора
Предполагам, че донякъде идеята за тази книга се зароди в Бруклинския военен корабостроителен и кораборемонтен завод, в който през Втората световна война всяка вечер застъпвах нощна смяна заедно с шейсетина хиляди мъже и една шепа жени от всички етнически групи в Ню Йорк. Вече ми е невъзможно да определя дали моята чувствителност, породена от фанатизма на Хитлер, или самият антисемитизъм толкова често ме караха да се питам дали с настъпването на мира ще бъдем въвлечени в жесток конфликт между раси и религии, и то не в Южните щати, а в Ню Йорк. Може би в съзнанието ми враждебността към евреите е била преувеличена поради застрашително надвисналия нацизъм и от факта, че хората, с които работех по четиринайсет часа дневно, не си даваха сметка какво представлява „кафявата чума“ — смятаха, че се сражаваме срещу германците най-вече защото са съюзници на японците, извършили нападението над Пърл Харбър. Нещо повече — широко разпространено беше мнението, че сме били въвлечени във войната от влиятелни евреи, които тайно упражнявали контрол върху федералното правителство. Едва след като Съюзническите войски проникнаха в германските концентрационни лагери и вестниците поместиха снимки на купища полуовъглени трупове на хора, изнемощели от глад, почтените американци за пръв път разбраха истинската същност на нацизма и осъзнаха, че нашите момчета не са си дали живота напразно. (Според мен е измислица, че по време на войната националното обединение е достигнало най-високата си степен.)
При всяко прелистване на този роман неизбежно си спомням усещането за неотложност, което съпровождаше написването му. Доколкото ми беше известно, по онова време в Америка антисемитизмът беше едва ли не забранена тема в литературата — нито един писател не би дръзнал да изгради сюжета си върху нея, пък и подобен роман нямаше да бъде допуснат от войнстващите католици, които смятаха за свой дълг да раздухват (при това с удоволствие) омразата към евреите. Всеки би се поддал на изкушението да заяви, че нашият свят върви към по-лошо, ако не беше едно блестящо изключение.
Припомних си го наскоро, когато случайно чух по една местна радиостанция в Кънектикът как някакъв католически свещеник се опитва да спори със събеседника си — отявлен антисемит, който твърдеше, че скорошните взривявания на синагоги и къщи на евреи в окръг Хартфорд са били извършени от привърженици на юдейската вяра. Властите усилено издирваха извършителите, ето защо свещеникът, който имаше свое радиопредаване, беше поканил онзи човек да чуе мнението му за това кои са виновниците за атентатите. Антисемитът беше твърдо убеден, че извършителят е човек, оскърбен от даден евреин — служител във фирмата му, клиент, който е купил дефектна стока от магазина му, или е бил измамен в цената, дори може би клиент, изигран от адвокат-евреин. Според него съществуваха безброй предположения, защото било всеизвестно, че евреите мамят и експлоатират работниците си, не правят разграничение между добро и зло и се чувстват отговорни само един към друг. (Между другото, атентаторът беше заловен само след няколко седмици — оказа се млад евреин, страдащ от душевно разстройство.)
Не бях чувал подобни бръщолевения от времето на трийсетте и началото на четирийсетте години. Не и откакто във вестниците бяха поместени снимките на жертвите в концлагерите. Но ето че идеята отново изплуваше на повърхността — нова-новеничка, представяна от госта в радиопредаването като всеизвестна истина, за която обаче не е прието да се говори пред обществото. Безкрайно самоувереният господин скоро притисна до стената бедния свещеник и най-самонадеяно обяви, че не е настроен антисемитски, само излага факти.
Разбира се, съществува разлика между миналото и настоящето — Хитлер вече не е начело на най-добре въоръжената армия в света, създадена е държавата Израел, която въпреки безполезността на сегашната си концепция още е в състояние да отстоява правото на съществуване на евреите. Накратко, тази книга е написана по времето, когато всеки здравомислещ човек би си задал въпроса има ли бъдеще подобен консерватизъм.
Неизбежно е да се запитаме дали има реална заплаха от повторното възникване на положението, описано в романа, но засега отговорът ни убягва. През петдесетте и шейсетте, базирайки се на наглед изцяло промененото отношение към евреите, може би щях да си внуша, че връщането към миналото е невъзможно. Първо, на антисемитизма, който задължително се свързваше с тоталитаризма, се гледаше като на главна причина за задушаването на демокрацията и вече бе неприемлив за онези, които независимо от отрицателното си отношение към евреите още бяха предани на либерализма. По времето, когато бе написана тази книга, никой не говореше за връзката между предразсъдъците на даден човек и обществените неволи — теми, залегнали в основата на сюжета. В края на Втората световна война антисемитизмът вече не беше само въпрос на лично убеждение.