— Госпожица Кап въобще не е подходяща за нашата компания, Нюман. Личи си от пръв поглед. Предполагам, истинското й име е Капински или нещо подобно.
— Не може да бъде, аз…
— Нямам намерение да си губя времето в спорове с теб — сряза го Гарган.
— Не споря, сър. Но ми се струва невероятно тя да е…
— Не виждаш, Нюман! Ще обясниш ли защо не носиш очила? — Тонът на шефа неочаквано се промени: — Не е нищо сериозно, нали? Нямах намерение да те…
— Здрав съм като камък. Въпросът е, че все нямам време. Нали разбирате, трябва да си слагам капки и прочие… Щеше да се наложи да отсъствам от работа един-два дни… — Нюман наклони глава и се усмихна, за да омаловажи факта, че не си е взел очила.
— Ако обичаш, намери време. Защото последствията могат да бъдат доста неприятни. Знаеш, че всичко се проваля, когато сред нас има неподходяща персона. Момичетата се крият в тоалетната да одумват госпожица Кап, работата им изостава. Не желая случилото да се повтори. Не можем да си позволим да назначаваме подобни лица.
— Разбира се, давам си сметка…
Гарган изпъна рамене, отново се приведе към Нюман и любезно се усмихна:
— Надявам се да не повториш грешката.
— Няма. Още днес ще уволня госпожица Кап.
— Не си прави труд. Този път ще те отменя — заяви шефът, доволно се усмихна и се изправи. — Смятам, че по-добре от теб ще й обясня причините за освобождаването й. Познавам този тип жени — нищо не им струва да ни наклепат пред пресата и да ни създадат куп неприятности. Да, аз ще я поема.
Нюман кимна. С шефа отново бяха в унисон. Интуицията му подсказваше, че ако продължи да се обяснява, само ще си навреди. Изведнъж почувства важността на положението си и вместо да се усмихне и да даде воля на радостта, която се намираше в гърдите му, смръщи вежди.
Тръгна към вратата, но Гарган добави:
— Защото не желаем да се случи. Знаеш какво имам предвид.
— Да, да. Още довечера ще отида на лекар.
— Вземи си един ден отпуска, ако е необходимо.
— Не мога, затрупан съм с работа. Ще отида към четири.
— Чудесно. — Шефът отвори вратата. — Предполагам, знаеш, че не е нищо лично, нали?
— Не, разбира се. — Нюман се засмя.
Все така усмихнат прекоси кабинета на секретарката и се върна в общото помещение. Внезапно усещането му за колегиалност с шефа се изпари, заедно с него помръкна усмивката му. Безмълвно отиде в остъклената си кабинка и седна зад бюрото. Дълго се взира в една точка. Не можеше да работи. По едно време се размърда, приближи до очите си ръчния си часовник и го загледа. Оставаха само седем часа. Часовникът се изплъзна от ръката му и падна на бюрото. Той го взе, допря го до ухото си, после се втренчи в стъклото, замъглено от потта му.
Четвърта глава
Не отиде в четири часа. Изчака до пет.
Кабинетът на очния лекар се намираше над магазин за скъпи кожени изделия. Голямата чакалня беше празна. В единия й край имаше врата, закрита с тежка черна завеса. Отвъд вратата беше кабинетът, в който се извършваха прегледите. Нюман седна до големия прозорец, извади друга кърпичка (първата вече беше мокра), свали си шапката, избърса кожената лента за попиване на потта, върна шапката на главата си. (Тъй като черепът му беше сплеснат отстрани, не можеше да си килва шапката, която след няколко минути се връщаше в хоризонтално положение. С течение на времето започна да вярва и упорито съветваше познатите си, че формата на килнатата шапка бързо се разваля.)
Сложи длани на бедрата си, като внимаваше да не развали ръбовете на панталона, и през широкия прозорец се загледа към улицата. Горещината беше притъпила съзнанието му. От доста време насам изтръпваше от страх само като си представеше, че ще виси в чакалнята на очния лекар. Но чувството за отговорност и дисциплина беше дълбоко вкоренено в него и бе немислимо да не изпълни нареждането на шефа. Гарган му беше заповядал да носи очила и ето че сега чакаше пред кабинета на очния лекар, а ужасът, стаен в душата му, нямаше да изпълзи навън и да приеме определена форма, докато той изпълняваше нарежданията на висшестоящите. Взираше се през прозореца, но виждаше само размазани петна. Мислите му бяха като пътеки, отвеждащи навън, и той ги последва — спомни си за свои колеги, които бяха дръзнали да се противопоставят и бяха изхвърлени на улицата, докато той беше останал в компанията (вярно, с много ниска заплата, но със съхранено достойнство) и беше запазил мястото си и през депресията, и сега, по време на войната. Защото беше прекланял глава, изпълнявал бе дълга си, понасял беше безкрайните унижения, на които го подлагаха висшестоящите. Намираше се в безопасност и винаги щеше да бъде. Дори можеше да си намери симпатична жена и да сключи брак с нея, след като чудовищната война най-сетне свършеше. Може би най-сетне майка му щеше да склони и да заживее в Сиракюз заедно с другия си син. Може би…