— Четири седмици подред ги държах по цяла нощ. Не ги понасям.
— Много хора казват същото, докато не свикнат — едва ли не плачливо каза специалистът. — Естествено очната ябълка отхвърля всяко чуждо тяло, но окото е мускул, а мускулите…
Поучителният тон на специалиста накара Нюман отново да пристъпи към вратата и да подхвърли:
— Не искам да ме…
— Не ви пробутвам нещо, само казвам, че…
— Не мога да търпя лещите — прекъсна го Нюман и печално поклати глава. — Всеки път, когато съм с тях и примигна, се разстройвам. Изглежда ми противоестествено да ги пъхам в очите си всяка сутрин, а вечер да ги пускам в онази течност… Аз… как да ви обясня… лещите ме изнервят. Струва ми се, че се движат в очите ми.
— Невъзможно е да се…
— Казвам ви, че се движат! — В тона му се прокрадна горчивото разочарование, което бе изпитал през седмиците, докато се затваряше в стаята си и се мъчеше да свикне с допира на миниатюрните пластмасови парченца. Нощем излизаше сам и бродеше по улиците, без да сваля лещите, веднъж отиде на кино, за да провери дали поне за малко може да ги забрави. — Отидох на кино, опитах какво ли не, но така и не се отърсих от усещането за чужди тела в очите си. Мисълта ми е… докосвам си клепача, обаче не усещам нищичко под него. Това… ме изнервя.
— Странно — каза очният лекар, стисна в шепата си мъничките лещи и си отдръпна ръката. — Вие сте първият с подобна реакция.
— Чувал съм и за други — измънка Нюман. — Ако тези приспособления станат много популярни и ги носят милиони хора, ще откриете някои, които не могат да ги понасят.
— Е, пожелавам ви приятно носене на очилата — усмихна се специалистът и го изпрати.
— Благодаря. — Нюман понечи да излезе.
— Един момент. — Очният лекар пусна на пода лещите. — Погледнете, отскачат като топки за пинг-понг. — Той посочи мъничките пластмасови сфери и се засмя.
За щастие Нюман намери свободно място в мотрисата на метрото. Тази вечер нямаше да издържи да стърчи прав чак до Куинс. Щеше да му призлее от миризмата на пътниците, плътно притиснати един до друг, към която беше особено чувствителен. Въпреки че беше седнал, пак леко му се повдигаше. Новите очила се гушеха в джоба му като животинче, свито на кълбо. Докато мотрисата фучеше по релсите и го отвеждаше към дома, той опитваше да си представи как ще носи очила, ала с наближаването към своята спирка все по-натрапчиво осъзнаваше, че без тях скоро няма да може дори да излиза от къщи. Каза си, че ще се успокои, ако възкреси в съзнанието си изображението на безликата жена, присъстваща в повтарящото се видение за щастие, но още с появата си тя избледняваше и единственото, което Нюман виждаше ясно и най-често, бе огледалото над умивалника в банята.
Слезе на своята спирка, изкачи се по стъпалата и излезе на улицата — продължаваше да вижда само огледалото. Не забеляза господин Финкълстийн, който седеше пред магазинчето си, прекоси платното, озова се на отсрещния тротоар и зави по пътечката, разполовяваща мъничката морава пред къщата му. Вратата беше отключена. Нюман забрави да си свали шапката, мина покрай майка си, която седеше до радиото в дневната, и се качи на горния етаж — движеше се бързо, защото познаваше тези стъпала. Преди да отвори вратата на банята, подвикна „добър вечер“ на старицата, после влезе и включи осветлението. Остави си шапката на ръба на ваната, извади очилата. Винтчетата още бяха стегнати, дръжките едва се разгънаха. Той си сложи очилата, втренчи се в огледалото. Отново видя размазано петно, примесено с цветовете на вратовръзката му. Загледа се в сребристата повърхност. Примигна, отново погледна. Вдясно се очерта рамката на огледалото. Изображението стана много контрастно. След миг и пред лявото му око се проясни, Нюман ясно видя цялата рамка; усещането беше толкова странно, че той забрави за какво е дошъл и се огледа. Внезапно му се стори, че е изпуснал въздуха, който години наред е задържал в белите си дробове. Колко отчетливо виждаше всяка четинка на четката за зъби! И плочките на пода, и шарката на хавлиените кърпи… После го връхлетя споменът…
Дълго се взира в лицето си — в челото, брадичката, носа. Доста време посвети на подробно изследване на всяка част, чак накрая видя цялото си лице. Почувства се, сякаш стъпалата му се отделиха от пода и леко се издигна във въздуха. Сърцето му биеше лудо, главата му кимаше в унисон с ритъма. Слюнка се събра в гърлото му и той се закашля. В огледалото в банята — същата баня, която бе използвал почти седем години, бе отразено лице на евреин. Някакъв евреин беше влязъл в банята му. Тъкмо от този ефект на очилата се бе страхувал, само че положението беше още по-трагично, защото всичко се случваше в действителност. Много по-зле беше отпреди три седмици, когато в кабинета на очния лекар беше пробвал само рамките. Те му придаваха вид на германски евреин, защото имаше плоски отвесни скули, четвъртита глава, много бяла кожа и най-важното — торбички под очите. Щеше да му е трудно, но не невъзможно да се примири с външността си, но сега… Дебелите стъкла уголемяваха очните му ябълки, торбичките почти не се виждаха, за сметка на което очите му изпъкваха — изглеждаше опулен и с гневен поглед. Рамките сякаш скъсяваха черепа му, покрит с гладко пригладена коса, и подчертаваха носа му, който преди изглеждаше остър, а сега приличаше на човка. Нюман бавно свали очилата, отново ги сложи, за да разгледа изкривеното си изображение. Усмихна се насила. Усмивката му беше на човек, който против волята си позира за снимка, ала той се насили да я задържи и това вече не беше неговата усмивка, а грозна гримаса. Зъбите му, по принцип неравни, като че ли опорочаваха усмивката, превръщаха я в лукаво и неискрено хилене, чиито напъни да симулира радост според Нюман търпяха провал заради типично семитския му нос, опулените очи, щръкналите му уши. Стори му се, че лицето му се е издължило и е заприличало на рибешка глава.