Свали очилата. Пред погледа му всичко се размаза, за миг очите му шеметно започнаха да блуждаят, краката му се подкосиха. Залитайки, излезе от банята, прекоси коридора, окачи си сакото в дрешника, слезе по стълбището и отиде в дневната. Майка му, върху чиито колене беше разгърнат бруклинският „Ийгъл“, беше включила лампиона както всяка вечер, щом той се прибереше, и гледаше към вратата в очакване на обичайния кратък разговор, равнозначен на поздрав.
Нюман усети миризмата на готвено, лъхаща от кухнята. Знаеше къде се намира всяка мебел, колко е струвала и след колко време ще се наложи да пребоядиса стаите. Това беше неговата къща, неговият дом, а старицата, седнала на инвалидна количка до безмълвното радио, бе неговата майка, въпреки това той се движеше тромаво, като че ли за пръв път стъпваше тук. Седна на канапето до старицата, тя го обсипа с въпроси:
— Окачи ли си сакото в дрешника? Днес май беше много горещо, а? Имаше ли голяма блъсканица в метрото? Имаш ли много работа? Как е господин Гарган?
Нюман учтиво й отговори, после отиде в кухнята и си сипа от храната, приготвена от прислужницата. Стори му се безвкусна, стомахът му сякаш отказваше да работи, затова остави чинията почти недокосната. Изми си лицето на умивалника в кухнята и го избърса с малка хавлиена кърпа, която държеше тук именно за това. Странно, но единственото, което му се въртеше в главата, бе колко отчетливо беше видял всяка четинка на четката за зъби. Взе недочетения вестник от предишната вечер — винаги го дочиташе, преди да се захване с днешния, отново седна на канапето под лампиона и си сложи очилата. Майка му го повика. Нюман се обърна към нея. Старицата внимателно го огледа, като все повече се привеждаше. Той смутено се усмихна, както когато й показваше наскоро купен костюм.
— Бога ми! — засмя се майка му. — Приличаш на евреин.
Той също се засмя и усети как разтегнатите му устни разкриват неравните му зъби.
— Защо не си взе от онези очила без рамки?
— Пробвах и такива. Изглеждам по същия начин. Тези ми стояха най-добре.
— Е, няма значение. Едва ли някой ще забележи. — Старицата взе вестника и го вдигна към светлината.
— Имаш право. — Нюман също взе вестника. Беше плувнал в пот, само по лицето му нямаше нито капчица заради прохладния ветрец, който духаше откъм задния двор. На улицата закрещяха деца, които се гонеха, постепенно звуците заглъхнаха заедно с шума от бягащи стъпки. Възмутено се спогледаха с майка си — откъде накъде тези дечурлига се осмеляваха да смутят спокойствието на квартала? Обичайният жест беше като стъпка към здравия разум и го успокои. Отново сведе глава към вестника — за пръв път от много време четенето не го затрудняваше, дори му беше приятно. Тъй като досега очите му бързо се уморяваха, преглеждаше само статията, посветена на войната, и често губеше нишката, унесен в спомени за кошмарната си година в окопите на Франция. Тази вечер обаче отдели внимание дори на кратките дописки, поместени най-отдолу на всяка страница. Една прочете около пет пъти. Авторът съобщаваше как предишната нощ вандали нахлули в едно еврейско гробище, преобърнали три надгробни камъка, а върху другите нарисували свастики. Краткият материал му се видя увлекателен както навремето детективските романи. Стори му се, че измежду редовете долавя същата заплаха от неконтролируемо насилие и безпощадна сила, която усещаше, докато четеше надписите по стълбовете в метростанцията. Очите му няколко пъти пробягаха по двата абзаца, сякаш да изстискат от тях и последната капка чувство.