Обзе го вцепенение, приливите в тялото му като че ли се превърнаха в неподвижно застинало езеро. В съзнанието му възкръсна сънят за панаирджийската въртележка. „Полиция! Полиция!“ Видя как празните вагончета във формата на животни и птици се въртят, внезапно спират и се завъртат назад, после отново поемат напред. За Бога, какво се произвеждаше в земните недра под въртележката? Какво ли е мислил, та да му се яви толкова странен сън? Представи си как се качва в едно от вагончетата — голям и грозен жълт лебед. Невидимата ос го завъртя напред, после назад, пак напред… Чуваше бръмченето на подземните двигатели, усещаше мощта им. Страхът се вкопчи в шията му като черен гарван; обзе го гняв, той прогони образа на въртележката и се съсредоточи във вестника… редакционната статия, възхваляваща подвиг на противопожарната команда… друга, посветена на високия дух, трета, която разказваше за използването на диамантите при изработването на военни съоръжения. Ала докато четеше, думите излетяха от съзнанието му, остана само картината на преобърнати надгробни камъни и как вандали с тежки метални пръти чупят мраморни звезди на Давид.
Старицата си дочете вестника и избута инвалидната количка до сина си. Беше заспал. Тя го разтърси, за да го събуди. Нюман разпъна канапето и помогна на майка си да си легне. Качи се на горния етаж и се съблече. Шапката му остана на ръба на ваната. Никога досега не беше прекарвала нощта извън овалната кутия.
Пета глава
Както обикновено на другата сутрин Нюман отиде на работа, върна се у дома, вечеря и си легна в обичайния ранен час. Измина вторият ден, после третият. Следобеда на четвъртия ден, както си седеше зад бюрото в стъклената си килийка, в душата му припламна искрица радост — настроение, каквото го спохождаше много рядко.
Никой не беше забелязал промяната в него. Дори само това беше достатъчно да отмести тежкото бреме на страха, който не му даваше покой от толкова дълго време. Ала имаше и нещо друго — нови и силни усещания, които започваха да отекват в неговия застинал свят. Вече три дни провеждаше събеседвания с кандидатки за поста на госпожица Кап (по-точно Капински) и макар че седем момичета биха задоволили изискванията на предишния Нюман, сегашният не ги одобри. Ясно си даваше сметка, че трябва да представи на господин Гарган необикновена служителка, която да бъде образец за способността му да подбира кадри. Може би заради предизвикателството се усещаше много по-жизнен от преди, работата му се струваше нова и много по-интересна. Освен това сега се възхищаваше от господин Гарган, чувстваше го като сродна душа. Защото Гарган го беше принудил да прогледне, бе взел нещата в свои ръце и беше накарал него, Нюман, да се отърси от жалкото си съществуване. Чрез намиране на съвършената служителка щеше да изкупи миналите си вини, включително назначаването на злощастната госпожица Капински. Да, новото момиче трябваше да бъде идеално.
Още повече, че през последните два дни господин Джордж Лорш прекалено дълго се задържаше в сградата. Лорш беше вицепрезидент на компанията, вестниците често поместваха снимката му на страниците, посветени на висшето общество. Тъй като той идваше в сградата само веднъж годишно по за няколко дни, за да наблюдава работата на отделите и да прецени ефективността им, Гарган със сигурност щеше да е благодарен на Нюман, задето именно в този момент е назначил толкова изрядна служителка. Носеха се слухове, че именно Лорш е дал изрични указания какви да бъдат момичетата, работещи в компанията. При всяко идване в отдела той замислено ги оглеждаше, докато обикаляше канцелариите. През последните два дни на минаване край стъклената килийка на Нюман няколко пъти го погледна и веднъж му се усмихна, което удвои усилията на Нюман при търсенето на съвършената служителка.
Той погледна последните три молби за работа, останали на бюрото му. Името на най-горния формуляр му допадна. Гъртруд Харт, трийсет и шест годишна, гимназиално образование. Неомъжена, принадлежаща към епископалната църква. Родена в Рочестър, щата Ню Йорк. Той телефонира на рецепцията и помоли да изпратят при него Гъртруд Харт.
Появата й го изненада. Кандидатките за работа много рядко използваха дори одеколон; тежкият парфюм на тази я обгръщаше като наметало. Нито една не се беше появила с цветя в косата; тази беше закичила с истинска роза кестенявата си коса, сресана назад. Въпреки това изглеждаше царствена и изтънчена. Наблюдаваше Нюман, беше подпряла длани на облегалката на стола пред нея, леко се беше наклонила напред, ала позата й не беше предизвикателна, а подсказваше липса на притеснение. Черната й лъскава рокля беше поразяваща, но още по-смайваща беше усмивката й, придружена от леко повдигане на лявата вежда — плътните устни на жената не бяха разтегнати, но тя се усмихваше. Нюман се чу да казва: