— Седнете, моля.
Стомахът му се преобърна, когато непознатата пристъпи по-близо и седна до бюрото. Тя се облегна на ръба… и устата на Нюман пресъхна, като че ли жената се беше пресегнала да го помилва по страната, защото за него бюрото беше като част от тялото му. Изведнъж забеляза колко са съблазнителни краката и бедрата й. Стори му се, че шията, гърдите и раменете му се издуват.
Сведе очи, сякаш преглеждаше формуляра. Думите върху хартията посивяха, после изчезнаха. Без да посмее да я погледне, той се опита да си представи лицето й. Най-поразяващото беше, че нямаше спомен за чертите й. Беше като жената във видението му — ухание, заоблени бедра и изпънат гръб. Вдигна глава и я погледна:
— Колко време сте били в компанията „Маркуел“?
Тя заговори. Нюман не чу нищо след първата фраза:
— Работих там около три години, после…
Рочестър! Той изумено я зяпна — ах, този ужасен бруклински акцент! Лъскавата черна рокля, която допреди малко му се струваше изискан тоалет, подчертаващ формите на недостъпна и достолепна жена от северния район на щата Ню Йорк, изведнъж се превърна в евтина дреха, купена специално за събеседването.
Жената продължаваше да говори. Постепенно в съзнанието му се породи друго впечатление. Въпреки ужасния акцент тази Гъртруд наистина беше достолепна. За пръв път му се удаде възможност да разгледа лицето й. Най-интригуваща му се видя повдигнатата й вежда, заради която изглеждаше, че усмивката трепти на устните й; сега обаче той знаеше, че Гъртруд не се усмихва. Тя изпитателно го наблюдаваше и докато се взираше в дълбините на кафявите й очи, Нюман разбра, че е изгубил контрол върху събеседването.
Жената престана да говори, веждата й остана все така повдигната. Той се изправи и застана зад стола си — нещо, което никога не беше правил в присъствието на кандидатка за работа. Чувстваше обаче, че не е в състояние да държи юздите, докато очите му са на едно ниво с нейните.
Сега забеляза, че лицето е продълговато и изглежда още по-издължено от косата, сресана назад. Ала страните й не бяха хлътнали, алените й устни бяха плътни, широката й шия плавно се сливаше с долната й челюст. Клепачите й бяха много тъмни и Нюман реши, че когато тя спи, дълбоките й очи изглеждат полуотворени. Но именно челото й беше привлякло вниманието му, когато се опитваше да я прецени. Беше толкова високо и полегато, че изглеждаше, сякаш косата се отдалечава от него; Нюман упорито се мъчеше да потисне усещането, че това чело изпълва цялата му канцелария.
Помисли си, че ако не беше то, Гъртруд щеше да бъде истинска красавица. За пръв път в живота си виждаше такава жена, същевременно знаеше как ще му въздейства, защото беше сънувал онова у нея, от което го обливаха горещи вълни и дишането му се учестяваше. Онова, заради което от мига на появяването й събеседването придоби личен характер… и заради което сега беше толкова сигурен, че тя е достъпна за него. Да, беше. Той го знаеше със сигурност.
— Работили ли сте с електрическа пишеща машина? — попита я, като че ли това имаше съдбовно значение.
— Само от време на време, защото разполагахме с една за всички секретарки. Не беше като във вашата компания — добави тя почти със страхопочитание и леко извърна глава към общото помещение. Нюман се вцепени. Жената отново се обърна към него, затова той отиде до картотечния шкаф, откъдето отново я виждаше в профил. Тя почтително изчака няколко секунди, сякаш да му даде време да надникне в някое от чекмеджетата, ала след като не чу нито звук, врътна глава и го видя как се взира в нея.
Веждата й се отпусна. Нюман побърза да седне зад бюрото си, но мимоходом забеляза, че лицето й е пламнало.
Няколко секунди не се осмели да я погледне. Знаеше, че тя го наблюдава, затова се насили да изглежда безразличен, да не позволи на негодуванието и разочарованието да обагрят с руменина страните му.
— Както вероятно знаете — заговори пресилено спокойно, — търсим служителки, които умеят да печатат на електрическа пишеща машина. Предположих, че притежавате това умение.
Погледна я и си придаде добре отработеното изражение, с което показваше, че събеседването е приключило. Тя извърна глава към общото помещение и момичетата, които до едно печатаха на обикновени пишещи машини (жестът й беше по-изразителен от всякакви думи), после преспокойно се обърна към Нюман, втренчи се в него и зачака.