— Откровено казано, не забелязвах нищо нередно, докато Лорш не повдигна въпроса. Така или иначе съм убеден, че има право. И двамата сме на мнение, че няма да направиш добро впечатление на хората, които за пръв път идват в нашата фирма. Влизаме ти в положението и въпреки че ще заемеш длъжността на Хоган, ще получаваш предишната си заплата. Този въпрос не подлежи на обсъждане, друже.
За Нюман думичката „друже“ беше зловещ предвестник на края на приятелството с шефа. Дъхът му секна още щом Гарган я изрече.
Първият му порив беше да си излезе. Ала се овладя, спря, обърна се и каза:
— За мен размяната е неприемлива, господине. Моля да обмислите предложението си.
Погледът на Гарган престана да блуждае из кабинета:
— Невъзможно е.
Нюман се досети, че началникът му е взел решението под чуждо давление, и изпита съчувствие към него:
— Познавате ме. Много добре знаете, че не съм…
— Господин Лорш не знае, но съди по външните белези. Външността ти не му допада. Вероятно ще отблъсне и клиентите, които за пръв път идват при нас. Вицепрезидентът има свои възгледи за облика на служителите в компанията и е в правото си да ги налага. Нали така?
— В такъв случай ще напусна.
— Както искаш, Нюман. Според мен постъпваш глупаво, но не желая да работиш при нас, ако се чувстваш ощетен и засегнат.
— Предпочитам да напусна.
— Защо не обмислиш решението си?
— Невъзможно е. Аз… — Задави се, гласът му пресекна. Стоеше пред Гарган и чакаше. Чакаше шефът да… Студеното изражение на Гарган му подсказа, че надеждите му са напразни. — Щом е така, ще ви кажа сбогом — добави с натежало сърце.
— Помисли си…
— Не. Страхувам се, че се налага да си кажем сбогом — повтори Нюман, обзет от страх, че ще се разплаче.
Излезе от кабинета, без да изчака отговора на шефа си. След края на последния си ден в компанията за миг застана пред входа на сградата. Тълпи от хора, напуснали работа в пет часа, се бяха устремили към метростанциите. Той влезе в крачка и позволи на прилива да го отнесе. Беше пъхнал в джоба си мраморната поставка с писалките, която си беше купил толкова отдавна. Беше тежка и опъваше джоба му. Накрая я извади и я понесе в ръка.
Седма глава
На излизане от метростанцията отново пъхна поставката в джоба си и тръгна към дома си малко по-бавно от друг път. В метрото си беше свалил очилата, но все пак видя, че госпожа Дипоу си полива моравата, и й кимна с обичайната си резервираност. Шишкавата госпожа Блай се беше изтъпанила на високата си веранда и чакаше мъжа си. Като видя Нюман, се провикна да попита дали в града е било горещо като тук. Той поклати глава, усмихна се, отвърна, че и в града жегата е била непоносима, после продължи пътя си. Осиротялото момченце, което семейство Кенеди бяха осиновили, седеше на площадката пред къщата и го поздрави. Нюман присви очи към прозорците, за да провери дали някой от семейството го наблюдава, окуражаващо намигна на нещастното дете и подхвърли:
— Как си, малкия?
Освен тези съседи улицата беше безлюдна. Той отново присви очи и продължи към къщата си, като леко притискаше с длан провисналия си джоб.
Над улицата се стелеше прашна мъглица, струваше му се, че е плувнал в мазна пот. Душът го мамеше като искрящ нов живот.
— Няма ли да си окачиш сакото в дрешника? — попита майка му, след като той се заизкачва по стълбището към спалнята си на горния етаж.
— Ще занеса костюма на химическо чистене — избърбори Нюман, без да спре. Влезе в спалнята, извади от джоба си поставката с писалките и я напъха в чекмеджето с одеялата. Отиде в банята, пусна душа и вдигна глава, докато водата забарабани върху затворените му клепачи.
След като се облече, се поколеба на вратата на спалнята, върна се, извади от чекмеджето поставката с писалките и се огледа. Изведнъж си спомни, че разполага със стол, пъхна го в дрешника, качи се на него и остави поставката на най-горната полица, където прислужницата никога не чистеше. Майка му го викаше. Той слезе на долния етаж, сложи си очилата, долови миризмата на претопляните кюфтета. Напълни тенджерата с вода и се настани до масата, докато майка му, седнала до печката, се готвеше да пусне две стиски спагети във врящата вода.
— Беше ли горещо в града? — подхвърли тя.
— Много — отвърна Нюман и прокара длан по изпотеното си лице. Свали си очилата и ги избърса с ленената салфетка.
— Някой каза, че днес хората измирали като мухи по улиците — продължи майка му.
— Нищо чудно.
Тя го изчака, докато започна да се храни, после докара инвалидната количка до него и се загледа през мрежестата врата в малкия заден двор.