— Сигурно във вилата на господин Гарган е прохладно — отбеляза.
Нюман измърмори нещо неразбираемо — устата му беше пълна с храна.
— Чудно, че никога не те е поканил на гости.
Той сви рамене и се помъчи да си спомни дали на най-горната полица на дрешника има нещо, което прислужницата би потърсила.
След вечеря излезе на верандата и седна на единия шезлонг. Верандите от отсрещната страна на улицата се изпълваха с хора. Блай, която живееше през пет къщи от неговата, го повика. Той се усмихна и й помаха.
— Днес достатъчно горещо ли ти се видя? — провикна се дебеланата.
Нюман се засмя и поклати глава — стараеше се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. После се обърна, бързо си свали очилата и ги стисна в шепата си. Тук-там по улицата запръскаха маркучи, а хората на верандите унесено се взираха в арките прохладна вода. Отнякъде прозвуча звънлив момичешки смях, след миг секна. Всички прозорци бяха отворени. В нечия кухня падна тенджера, гръмливият звук огласи улицата. Майката на Нюман включи радиото, запя някакво сопрано.
— Полей тревата — обади се тя. — Иначе ще изгори от това слънце.
Нюман кимна, но не помръдна от мястото си. Вече не можеше да слезе от верандата — всички съседи бяха наизлезли от къщите си и той знаеше, че ще се изнерви, ако някой го заговори. До този момент не се притесняваше да носи очила извън работа и дома си; вчера или завчера щеше да пренебрегне любопитните погледи, вперени в него. Вчера беше човекът, който работи за Корпорацията. Докато обсъждаше това или онова с Карлсън, Блай или съседа Фред, той бе човекът, който работи за Корпорацията. Каквото и да видеха в очилата му, щеше да бъде изместено от факта, че той е човек с положение. Ала сега опората му беше изчезнала и той си даваше сметка, че ще се изправи срещу тях сам-самичък и ще се изчерви, ако забележат — ще запристъпва от крак на крак пред тях като непознат, като някой, който се срамува от външността си.
Карлсън излезе от отсрещната къща, влачеше след себе си маркуч. Нюман се извърна. Кльощавият съсед закачливо подвикна:
— Вземи пусни водата, че стана късно.
— Първо ще си почина. — Нюман се усмихна и наведе глава.
Ах, как му се искаше да стане невидим, докато падне мрак. В тъмнината щеше да измисли някакъв план. Изминали бяха двайсет и пет години, откакто за последен път си беше търсил работа. Налагаше се незабавно да постъпи някъде. Едва тогава щеше да излезе да си полее моравата, и то без да се притеснява как изглежда с очила. Утре щеше да стане рано, да вземе метрото и да отиде… къде?
Къде?
Кръстоса крак върху крак, въпреки че мускулите му започваха да се схващат, опита да се скрие в креслото и да се успокои.
Някъде се затръшна мрежеста врата, той се обърна да погледне. На верандата на къщата до дрогерията се появи човек. Нюман се приведе, за да го види по-добре. Озърна се, сложи си очилата. Нов човек в квартала. Човек с дълга прошарена брада. Мили Боже, това на главата му еврейска молитвена шапчица ли беше? Черна молитвена шапчица и брада!
Старецът седна, разгърна вестник. Измежду гъстата му брада стърчеше дълго цигаре, което той държеше между палеца и показалеца си.
Нюман продължи да го зяпа. Може би непознатият беше бащата на господин Финкълстийн. Не. Смътно си спомняше как някой му беше казал, че бащата на търговеца е починал. Сигурно Фред е имал предвид тъкмо този човек. Човек с дълга прошарена брада, еврейска молитвена шапчица и цигаре…
Отмести очи от непознатия и огледа цялата улица. Внезапно го обзе натрапчивото усещане, че нещо се е променило. Семейство Блай вече не разговаряха, седяха неподвижно и наблюдаваха стареца. Осиротялото момченце шепнеше в ухото на осиновителя си, двамата се взираха в непознатия. От отсрещната страна на улицата Карлсън беше престанал да полива моравата, стърчеше посред тревата и бърчеше чело. Нюман обходи с поглед верандите. Всички съседи гледаха в една и съща посока. Настъпила беше тишина, чуваше се само съскането на водата от маркучите. Той вдигна ръка, с плавно движение си свали очилата, пъхна ги в джоба на ризата си и предпазливо се огледа.
Обзе го възбуда, стомахът му се преобърна. Стана от шезлонга, слезе по стъпалата, бавно прекоси малката морава, мина по наклонената рампа и отключи вратата на гаража. Взе отвътре маркуча и тръгна обратно по рампата, докато го развиваше. Върна се в гаража, пусна чешмата, изтича на моравата и грабна металния накрайник. Водата загъргори, за миг изригна като фонтан, после потече на равномерна струя. Нюман вдигна глава и погледна към верандата на ъгловата къща. Хората наоколо вече се бяха раздвижили, ала в поведението им имаше нещо необичайно. Разговаряха тихо помежду си, не избухваха смехове, никой, увлечен в разгорещен спор, не повишаваше глас. Сред тях имаше непознат. Нюман погледна изпод око Карлсън, който още не беше помръднал, после пак се загледа в белокосия старец с костеливите ръце; с треперещи пръсти посегна към джоба на ризата си и извади очилата. Сложи ги. Карлсън дълбоко си пое дъх, обърна се към него, видя го. Стисна устни и озадачено изгледа Нюман, все едно търсеше отговор на обезпокояваща загадка.